Не губя време за спорове.
— Няма да остана на това място, освен ако бебето ни не спи в съседната стая.
— Елизабет… — казва той кротко. — Знаеш, че тук сме в безопасност, в по-голяма безопасност, отколкото където и да е другаде.
— Синът ми ще спи до мен.
Той кимва. Не спори, дори не ме пита от какво се боя. Женени сме от малко повече от година, а някои теми за нас вече са обгърнати от ужасно мълчание. Никога не говорим за изчезването на братята ми — непознат човек, който ни слуша, би си казал, че двамата споделяме някаква тайна, гузна, греховна тайна. Никога не говорим за годината, която прекарах в двора на Ричард. Никога не говорим за зачеването на Артур и за това, че той не е, както така гръмко оповестява Нейна светлост, „дете на медения месец“, заченато в свята любов още в първата брачна нощ на един щастлив брак. Заедно пазим безмълвно толкова много тайни, само след година. Какви ли лъжи ще си казваме след десет години?
— Изглежда странно — е единственият му отговор. — Хората ще говорят.
— Защо изобщо сме тук, а не в провинцията?
Той пристъпва от крак на крак, извръщайки поглед, и казва:
— Следващата неделя отиваме на литургия с шествие. Всички.
— Какво искаш да кажеш с това „всички“?
Смущението му се усилва.
— Кралската фамилия…
Чакам.
— Братовчед ти Едуард ще ни придружава.
— Какво общо има Теди с това?
Той ме хваща под ръка и ме отвежда встрани от придворните ми дами, които влизат в покоите и коментират гоблените, изваждат ръкоделията си и колодите с карти. Някой настройва лютня, потрепващите струни отекват високо. Аз съм единствената, която мрази този суров замък; за всички други това е познат дом. С Хенри излизаме в дългата галерия, където опияняващият мирис на пресни билки, посипани по пода, витае в тясната стая.
— Хората говорят, че Едуард е избягал от Тауър и събира армия в Уорикшър.
— Едуард? — повтарям глупаво.
— Едуард Уорик, твоят братовчед Теди. Затова той ще участва с нас в кралското шествие до „Сейнт Пол“, за да могат всички да го видят и да разберат, че живее с нас като обичан член на семейството.
Кимвам.
— Ще върви заедно с нас. Ще го покажеш на народа.
— Да.
— И след като всички го видят, ще разберат, че не е издигнал знамето си в Уорикшър.
— Да.
— И след като узнаят, че е жив…
— Да.
— И тези слухове затихнат…
Хенри чака.
— После, след това той ще може да живее с нас като член на домакинството ни — заявявам. — Може да бъде наистина такъв, какъвто го представяме. Можем да го покажем като наш обичан братовчед, и той може да бъде именно такъв. Ако го покажем как отива свободно с нас на литургия, той може да живее свободно с нас. Можем да превърнем показността в действителност. Това трябва да сториш ти, като крал. Трябва да се представиш като крал, а после да очакваш да бъдеш приет като крал. Ако взема участие в тази пиеса, в тази жива картина, която ще показва как Теди е обичан и живее с нас, тогава ти ще я превърнеш в реалност.
Той се колебае.
— Това е моето условие — казвам простичко. — Ако желаеш да се държа така, сякаш Теди е наш обичан сродник, свободно живеещ с нас, тогава трябва да превърнеш преструвката в реалност. Ще те придружавам по време на процесията в неделя, за да покажа, че Теди и всички представители на рода Йорк са твои верни поддръжници. А ти ще се отнасяш към мен и към семейството ми така, сякаш ни имаш доверие.
Той се поколебава за момент, а после казва:
— Да. Ако нашата процесия убеди всички, ако слуховете замрат и всички приемат, че Теди живее в двора като верен на краля член на семейството, той може да излезе от Тауър и да живее свободно в двора.
— Свободен и ползващ се с доверие като майка ми — настоявам. — Независимо какво казва някой.
— Като майка ти — съгласява се той. — Ако слуховете се уталожат.
Маги идва при мен преди вечеря, порозовяла от радост, че е прекарала целия следобед с брат си.
— Пораснал е! По-висок е от мен! О! Толкова много ми липсваше!
— Разбира ли какво трябва да прави?
Тя кимва.
— Обясних му внимателно, и се упражнявахме, така че не би трябвало да сгреши. Знае, че ще върви зад вас и краля, знае, че по време на литургията трябва да коленичи, за да се помоли. Мога да вървя до него, нали? Така че да се погрижа да се справи както трябва?
— Да, да, така ще бъде най-добре — казвам. — А ако някой го приветства с възглас, не трябва да маха с ръка, или да подвиква в отговор, или да казва каквото и да било.
— Той знае — казва тя. — Разбира. Обясних му защо искат да бъде видян.