— Маги, ако той покаже, че е предан член на кралското семейство, вярвам, че може да се върне да живее при нас. Изключително важно е да се справи както трябва.
Устата ѝ, цялото ѝ лице потръпва:
— Може ли?
Вземам я в прегръдките си и чувствам как надеждата я разтърсва цялата.
— О, Маги, ще направя за него всичко по силите си.
Набразденото ѝ от сълзи лице се вдига към мен.
— Той трябва да излезе оттук, Ваша светлост, това го съсипва. Не учи уроците си тук вътре, не вижда никого.
— Нима кралят не му е осигурил възпитатели?
Тя поклаща глава.
— Вече не го посещават. Той прекарва деня си, легнал в леглото си, като чете книгите, които му изпращам, или се взира в тавана и гледа навън през прозореца. Пускат го навън веднъж дневно, да се разхожда в градините. Но той е единайсетгодишен, този месец навършва дванайсет. Би трябвало да е в двора, да си учи уроците, да играе разни игри, да се учи да язди. Би трябвало вече да се превръща в мъж, да дружи с момчета на собствената му възраст. А той е тук, съвсем сам, не вижда никого освен пазачите си, когато му носят храна. Каза ми как му се струва, че забравял как да говори. Каза, че веднъж прекарал целия ден в опити да си спомни лицето ми. Казва, че понякога минавал цял ден, а той не можел да си спомни, че е отминал. Затова сега отбелязва всеки ден с резка на стената, като затворник. А после го хваща страх, че е изгубил броя на месеците.
— Освен това знае, че баща ни е бил екзекутиран тук, знае и че братята ви са изчезнали оттук — били са момчета като него. Едновременно е отегчен и изплашен, и няма с кого да говори. Пазачите му са груби мъже, играят карти с него и му отмъкват дори жалките му няколко шилинга, ругаят пред него и пият. Той не може да остане тук. Трябва да го измъкна.
Ужасена съм.
— О, Маги…
— Как ще израсне като херцог от кралската фамилия, щом се отнасят с него като с малък изменник? — настоява тя. — Това го съсипва, а аз се заклех пред баща ми, че ще се грижа за него!
Кимвам.
— Ще говоря отново с краля, Маги. Ще направя каквото мога. А щом хората престанат да говорят за него през цялото време, аз съм сигурна, че Хенри ще го освободи — замълчавам. — Нашето име сякаш е едновременно и най-голямата ни гордост, и нашето проклятие — казвам. — Ако той беше просто някой си Едуард, без титла, а не Едуард Уорик, сега щеше да живее с нас.
— Иска ми се всички да бяхме незначителни хора без титли — казва тя с горчивина. — Ако можех да избирам, щях да приема името Никоя, и изобщо да не идвам в двора.
Съпругът ми свиква своя Таен съвет, за да се допита до участниците в него как да сложи край на ширещите се слухове за някакъв принц от династията Йорк. Всички знаят, всички са чули по нещо — за херцог на Йорк, дори за незаконен син на някой от династията, който идва в Англия да завземе престола. Джон дьо ла Поул, синът на моята леля Елизабет Йорк, съветва краля да не губи самообладание, уверява го, че мълвата ще спре. Баща му, херцогът на Съфолк, уверява Хенри, че няма разделение между Йорк и Тюдор. Щом народът види Едуард да върви редом със семейството му, ще се успокои отново. Джон пита дали Теди може да бъде освободен от Тауър — та всички да видят, че династиите Йорк и Тюдор са обединени.
— Редно е да покажем, че нямаме от какво да се боим — казва той, като се усмихва на краля. — Това е най-добрият начин да потушим слуховете: да покажем, че не се боим от нищо.
— Че сме единни — казва Хенри.
Джон протяга ръка към него и кралят топло я стиска.
— Единни сме — уверява го той.
Кралят праща да повикат Едуард, и ние двете с Маги припряно го обличаме в нов жакет и му сресваме косата. Той е блед, с ужасната бледност на дете, което никога не излиза навън, а ръцете и краката му са слаби, въпреки че би трябвало да заяква. Лицето му на малко момче притежава чара и привлекателните черти на рода Йорк, но той е нервен, каквито братята ми никога не са били. Чете толкова много и говори толкова малко, че заеква, когато трябва да каже нещо, и млъква по средата на изречението, за да се опита да си спомни какво иска да каже. Живеейки сам сред груби мъже, той е отчаяно стеснителен; усмихва се само на Маги, и само с нея може да говори гладко и без колебание.
Маги и аз го придружаваме до затворената врата на залата на Тайния съвет, където кралските телохранители стоят с кръстосани пики, и не пускат вътре никого. Той спира, като младо жребче, което отказва да скочи.
— Не дават да вляза — казва той неспокойно, като поглежда към едрите мъже с безизразни лица, които се взират някъде отвъд нас тримата. — Трябва да направите каквото казват. Винаги трябва да правите каквото казват.