Плахото потрепване в гласа му ми напомня за деня, когато мъжете, облечени в същите тези ливреи, го отнесоха надолу по стълбите и аз не можах да го спася.
— Лично кралят иска да те види — казвам му. — Ще отворят вратата, когато тръгнеш към тях. Вратите ще се отворят, когато приближиш.
Той хвърля поглед нагоре към мен, свенлива усмивка осветява лицето му с внезапна надежда.
— Защото съм граф?
— Граф си — казвам тихо. — Но те ще отворят вратата, защото такова е желанието на краля. Важният е кралят, не ние. Това, което не трябва да забравиш да кажеш, е че си верен на краля.
Той кимва енергично.
— Обещах — казва. — Обещах, точно както ми поръча Маги.
Шествието от Тауър до катедралата „Сейнт Пол“ е умишлено лишено от официалност, сякаш кралското семейство отива пеш на църква в столицата си всеки ден. Кралските телохранители ни придружават, вървейки до нас, зад нас и отпред, но по-скоро така, сякаш са членове на домакинството, вървящи начело към църквата, а не стражи. Хенри върви отпред с майка ми, за да демонстрира пред всички единството на сегашния крал с предишната кралица, а Нейна светлост избира да върви ръка за ръка с мен, показвайки на всички, че принцесата на Йорк се е сляла в едно с династията на Тюдорите. Зад нас идват сестрите ми, Сесили с новия си съпруг, за да могат всички да видят, че няма принцеса на Йорк на възраст за женене, около която да се сплоти несъгласието, а зад нея крачи братовчед ни Едуард, който върви сам, за да могат хората, които чакат и отдясно, и отляво, да го видят ясно. Той е добре облечен, но изглежда смутен и недодялан и се препъва веднага щом тръгва. Маги върви зад него със сестрите ми Ан, Катрин и Бриджет, и си налага да стои по-назад от малкия си брат и да не го държи за ръка, както е свикнала. Това е път, който той трябва да извърви сам, това е шествие, в което трябва да се покаже сам, без никакъв поддръжник, без никаква принуда, свободно и по своя воля следващ свитата на краля от династията на Тюдорите.
Когато влизаме в дълбокия мрак на сводестата църква, всички заставаме при стъпалата към олтара за литургията, и усещаме присъствието на лондонската тълпа в обширното пространство зад нас. Хенри слага длан върху рамото на Едуард, пошепва нещо в ухото му, и момчето покорно се отпуска на колене върху молитвения стол, подпира лакти върху кадифената облегалка и вдига очи към олтара. Всички ние, останалите, отстъпваме малко назад, сякаш за да го оставим да се моли, но всъщност за да дадем възможност всички да видят, че Едуард Уорик е благочестив, верен на краля, и — най-важното от всичко — под нашите грижи. Не е издигнал знамето си в замъка Уорик, не е в Ирландия, събирайки армия, не е с леля си, херцогинята на Бургундия, във Фландрия, замисляйки заговор. Той е там, където е редно да бъде, сред своето любящо кралско семейство, на колене пред Бога.
След службата обядваме с духовниците от „Сейнт Пол“, а после тръгваме надолу към реката. Едуард се държи по-уверено, смее се и разговаря със сестрите ми. После Хенри му нарежда да тръгне редом с Джон дьо ла Поул — двамата братовчеди от династията Йорк заедно. Джон дьо ла Поул е верен на Хенри още от първия ден на царуването му, постоянно е близо до него, участва в неговия Таен съвет, вътрешния кръг от кралски съветници. Добре известен е с предаността си към краля, и това изпраща убедително послание към тълпите, които се редят от двете страни на пътя ни и се надвесват от прозорците над главите ни. Всеки може да види, че това е истинският Едуард Уорик редом с истинския Джон дьо ла Поул, всеки може да види, че те разговарят помежду си и вървят към дома, връщайки се от църква, както може да се очаква от роднини. Всеки може да види, че те са щастливи сред своите близки от фамилията на Тюдорите; както съм щастлива и аз, както е щастлива и Сесили, както е щастлива и майка ми.
Хенри маха с ръка на гражданите на Лондон, които се трупат по брега на реката да видят всички ни, и ме вика да застана до него, с Едуард до мен, за да може всички да видят, че сме единни, че Хенри Тюдор е направил това, което някои хора се кълняха, че е невъзможно: донесъл е мир на Англия, и е сложил край на войните на братовчедите.
После някакъв глупак в тълпата изкрещява високо: „За Уорик!“ — старият боен вик, а аз се стряскам и поглеждам към съпруга си, очаквайки да го видя разярен. Но усмивката му изобщо не трепва, не трепва и ръката му, вдигната във владетелски поздрав. Поглеждам обратно към тълпата и виждам леко раздвижване в задните ѝ редици, сякаш мъжът, който извика, е бил съборен и го притискат към земята.