— Какво става? — питам плахо Хенри.
— Нищо — казва той. — Абсолютно нищо — а после се обръща и отива до пищния си трон на кърмата на лодката, вика всички ни на борда, сяда, царствен във всяко отношение, и дава сигнал за потегляне.
Дворецът Шийн, Ричмънд
Пролетта на 1487 г.
Но дори видяното със собствените им очи не убеждава хората, които са твърдо решени да вярват обратното. Само дни след преминаването ни из улиците на Лондон с момчето, усмихващо се сред нас, се намират хора, които се кълнат, че Едуард Уорик избягал от Тауър, докато отивал на църква, и се криел в Йорк, изчаквайки подходящия момент да се вдигне срещу тиранина с герба на червения дракон, претендента за трона, узурпатора Хенри, самозванеца.
Преместваме се извън града в двореца Шийн, но Едуард не може да бъде освободен от стаите си в Тауър, за да дойде с нас.
— Как мога да го взема с нас? — пита ме настойчиво Хенри. — Съмняваш ли се дори за миг, че ако той напусне сигурността на тези стени, някой ще се добере до него, и следващото, което ще чуем за Едуард, ще бъде, че е начело на армия?
— Няма! — възкликвам отчаяно. Започвам да си мисля, че моят съпруг ще държи малкия ми братовчед в тъмница до края на живота му, толкова прекалено предпазлив е. — Знаеш, че Едуард не би избягал от нас, за да поведе армия! Той иска само да бъде отново в училищната стая и да си учи уроците. Иска само да му позволят да излиза на езда. Иска само да бъде със сестра си.
Но Хенри насочва към мен суровия поглед на тъмните си като уелски въглища очи, и казва:
— Разбира се, че ще поведе армия. Всеки би го сторил. Освен това може и да не му дадат никакъв избор.
— Той е на дванайсет! — възкликвам. — Той е дете!
— Достатъчно голям е, за да седи на коня си, докато за него се сражава армия.
— Това е братовчед ми — казвам. — Това е родният ми братовчед, синът на бащиния ми брат. Моля те, прояви великодушие, подобаващо на крал, и го освободи.
— Нима мислиш, че трябва да бъде освободен, защото е син на брата на баща ти? Нима вярваш, че твоите роднини проявяваха такова кралско великодушие, когато имаха власт? Елизабет, баща ти затвори родния си брат, бащата на Едуард, а после го екзекутира за държавна измяна! Братовчед ти Едуард е син на предател и бунтовник, а изменниците крещят името му, когато се събират против мен. Той няма да излезе от Тауър, докато не се уверя, че сме в безопасност, и четиримата — майка ми, ти и аз, и законният наследник, принц Артур.
Той отива с тежки стъпки до вратата, обръща се, за да ме изгледа гневно, и нарежда:
— Не ме моли отново. Не си позволявай да ме молиш отново за това. Не знаеш колко много правя и без това от обич към теб. Повече, отколкото би трябвало. Много повече, отколкото би трябвало.
Затръшва вратата след себе си и аз чувам дрънченето, когато стражите припряно вдигат оръжия за почест, когато минава край тях.
— Какво е това, което правиш? — питам полираното дърво на вратата. — И то от обич?
Хенри не идва в стаята ми през цялото време на Великите пости. Традицията повелява един благочестив мъж да не докосва жена си в седмиците преди Великден, макар че нарцисите разцъфват в златисто покрай речните брегове, косовете пеят любовни песни с трогателни трели всяка утрин, лебедите се залавят да вият просторни, обемисти гнезда на крайречния път, и всяко живо същество е изпълнено с радост и си търси другар; но не и ние. Хенри спазва Великденските пости като покорен син на майка си и на Църквата, и затова Маги спи с мен, и аз свиквам да я виждам как стои на колене с часове, моли се и нашепва името на брат си отново и отново.
Един ден осъзнавам, че тя се моли за брат си на свети Антоний, и тихо се извръщам. Свети Антоний е светецът, на когото се молят за изгубени неща, комуто поверяват отчаяни надежди и изгубени каузи; тя сигурно чувства, че брат ѝ скоро ще изчезне — ще стане невидимо момче като собствените ми братя, и тримата — изгубени за сестрите си, изчезнали завинаги.
Дворът спазва целите Велики пости, не се яде месо, няма танци и музика. Нейна светлост носи черно през цялото време, сякаш Христовите мъки крият специално послание за нея, сякаш тя единствена разбира Неговото страдание. Тя и Хенри се молят заедно в усамотение всяка вечер, сякаш са били призвани да понесат коравосърдечието на англичаните към Тюдорите, точно както Иисус е трябвало да понася самотата на пустинята и измяната на учениците си. Двамата се обединяват в мъченичеството си — все едно, че никой освен тях самите не разбира какво страдание преживяват.