Около Нейна светлост и сина ѝ съществува тесен малък свят: единственият съветник, комуто тя има доверие, Джон Мортън, неин приятел и изповедник; Джаспър Тюдор, чичото на Хенри, отгледал го в изгнание; приятелят, който остана до него, Джон де Виър, графът на Оксфорд, и двамата Станли — лорд Томас и неговият брат сър Уилям. Те са много, много малко на брой, изолирани в такъв голям двор, и толкова се страхуват от всички останали, че сякаш вечно са под обсада в собствения си сигурен дом.
Наистина започвам да си мисля, че те живеят в различен свят от нас, останалите. Един ден Нейна светлост и аз се разхождаме заедно край ослепителната река, слънце огрява лицата ни, бели цветчета са окичили глоговите храсти и сладкото, леко ухание на нектар се носи из въздуха, когато тя отбелязва, че Англия всъщност е потънала в мрак греховна пустош. Майка ми, която пристъпва леко по пролетната трева, с китка росни нарциси с лепкави стъбла в ръката си, чува това, не успява да се възпре и се разсмива на глас.
Изоставам от дамите си, за да тръгна редом с майка ми.
— Трябва да поговоря с вас — казвам. — Трябва да разбера какво знаете.
Усмивката ѝ е блажено спокойна и прекрасна както винаги.
— Знанията ми са трупани цял живот — отвръща тя закачливо. — Знам четири езика, обичам музиката и имам разбиране за изкуството, имам голям интерес към печатането и писането както на английски, така и на латински. Радвам се да видя, че най-сетне се допитваш до мъдростта ми.
— Нейна светлост майката на краля се е поболяла от страх — изтъквам аз. — Мисли, че пролетният пейзаж на Англия е обвита в мрак пустош. Синът ѝ е почти онемял. Нямат доверие на никого освен на собственото си обкръжение, а във външния свят всеки ден се появяват нови и нови слухове. Задава се, нали? Новият бунт? Вие знаете плановете и знаете кой ще ги води — замълчавам, после снижавам глас до шепот. — Той е на път, нали?
За момент майка ми не казва нищо, върви мълчаливо до мен, изтънчена както вината. Спира и се обръща към мен, взема един напъпил нарцис и полека го затъква в шапката ми.
— Мислиш ли, че не съм говорила с теб по тези въпроси нито веднъж от женитбата ти насам, просто защото съм пропуснала да го направя? — пита тя тихо.
— Не, разбира се, че не.
— Или защото съм мислела, че това не те интересува?
Поклащам глава.
— Елизабет, в сватбения си ден ти обеща да обичаш и почиташ краля, и да му се покоряваш. В деня на коронацията си ще трябва да обещаеш пред Бог, в най-тържествен и обвързващ обет, да бъдеш негова вярна поданица, първа сред неговите верноподаници. Ще приемеш короната на главата си, ще приемеш свещения елей на гърдите си. Тогава не можеш да даваш лъжлива клетва. Няма да има как да знаеш нещо и да си принудена да го криеш от него. Няма да може да имаш тайни от него.
— Той не ми се доверява! — избухвам аз. — Без да сте ми казали дори една дума, той вече ме подозира, че съм посветена в цял заговор и го пазя в тайна. Отново и отново ме пита какво зная, отново и отново ме предупреждава, че проявява снизхождение към нас. Майка му е сигурна, че го предавам, а вярвам, че и той мисли така.
— Може би той ще започне да ти се доверява — казва тя. — Ако прекарате години заедно. Може да се превърнете в съпруг и съпруга, свързани от обич, ако имате достатъчно време. А ако никога не ти казвам нищо, тогава никога няма да ти се налага да го лъжеш. Ще ти бъде спестено и по-лошото — да настъпи миг, когато трябва да избираш на кого да си вярна. Не бих искала да ти се налага да избираш между семейството на баща си и това на съпруга си. Не бих искала да бъдеш принудена да избираш между претенциите на малкия си син към престола и тези на някой друг.
Ужасена съм при мисълта, че може да се налага да избирам между Тюдор и Йорк.
— Но ако не зная нищо, тогава ще съм като листо, носещо се по водата; отивам натам, накъдето ме носи течението. Не действам, не правя нищо.
Тя се усмихва.
— Да. Защо не оставиш реката да те води? И ще видим какво казва тя.
Обръщаме се мълчаливо и поемаме обратно по речния бряг към Шийн, красивия дворец с много кули, който се издига над завоя на реката. Докато вървим към двореца, виждам как дузина коне пристигат в галоп и спират до вратата, водеща към личните покои на краля. Мъжете слизат от конете, а един от тях смъква шапката си и влиза вътре.
Майка ми повежда дамите покрай войниците и вежливо отвръща на поздрава им.
— Изглеждате уморени — казва тя любезно. — Отдалече ли идвате?
— Не спирали за сън, идваме чак от Фландрия — хвали се единият. — Яздихме, сякаш ни гонеше самият дявол.
— Нима?
— Но той не е зад нас, пред нас е — доверява ни тихо войникът. — Пред нас, и пред Негова светлост, тук наоколо, и събира армия, докато ние се начудим какво става.