— Достатъчно — казва друг мъж. Сваля шапка пред мен и пред майка ми. — Моля за извинение, Ваша светлост. Толкова дълго беше останал без дъх, че сега трябва да се наприказва.
Майка ми се усмихва на човека и на неговия капитан.
— О, няма нищо — казва тя.
След по-малко от час кралят вече е свикал среща на най-приближените си съветници, мъжете, към които се обръща, когато е в опасност. Джаспър Тюдор е там, свел червенокосата си глава, посивелите му вежди са тревожно сключени пред заплахата, надигнала се срещу неговия племенник, срещу неговия род. Графът на Оксфорд крачи напред-назад, хванал под ръка Хенри, обсъжда с него набирането на войници и на кои графства може да се има доверие и кои не трябва да бъдат уведомявани. Джон дьо ла Поул влиза в залата на съвета по петите на непоклатимо предания си баща, а после идват другите приятели и членове на семейството: Станли, Кортни, архиепископ Джон Мортън, Реджиналд Брей, който е управител на домакинството на Нейна светлост — всички мъже, които поставиха Хенри Тюдор на трона, а сега откриват, че е трудно да го задържат там.
Отивам в детската стая. Намирам Нейна светлост майката на краля да седи в големия стол в ъгъла, гледайки как бавачката преповива бебето и го увива плътно в пелените му. Необичайно е за нея да идва тук, но по напрегнатото ѝ лице и броеницата в ръката ѝ виждам, че се моли за безопасността му.
— Лоши новини ли? — питам тихо.
Тя ме поглежда укорително, сякаш аз съм виновна за всичко.
— Говори се, че херцогинята на Бургундия, вашата леля, е намерила пълководец, готов да приеме заплащане от нея и да изпълнява волята ѝ — казва тя. — Говори се, че бил почти непобедим.
— Пълководец?
— Който набира войски.
— Ще дойдат ли тук? — прошепвам. Поглеждам навън през прозореца към реката и тихите поля отвъд.
— Не — заявява тя решително. — Защото Джаспър ще ги спре, Хенри ще ги спре, и сам Бог ще ги спре.
На път към стаите на майка ми минавам забързано покрай покоите на краля, но вратата към голямата зала за аудиенции е все още затворена. Събрал е повечето лордове, и те сигурно трескаво се опитват да преценят каква нова заплаха представлява това за престола на Тюдорите, доколко би трябвало да се боят, как е редно да постъпят.
Забелязвам, че съм ускорила крачка, притиснала ръка към устата си. Страхувам се от онова, което ни заплашва, страхувам се, че Хенри ще започне отбрана срещу собствения си народ, която може да е по-жестока и по-смъртоносна от едно истинско нашествие.
Покоите на майка ми също са затворени, със здраво залостени врати, отвън не чака слуга, който да разтвори вратите пред мен. Тук е тихо — прекалено тихо. Сама бутвам вратата, отварям я и виждам празната стая, простираща се пред мен като декор на сцена, преди да пристигнат актьорите. Нито една от дамите ѝ не е тук, музикантите ѝ не са тук, на една стена е подпряна лютня. Всичките ѝ вещи са непокътнати: столовете ѝ, гоблените ѝ, книгата ѝ на една маса, ръкоделието ѝ в една кутия; но нея я няма. Сякаш е заминала.
Подобно на дете, не мога да повярвам. Изричам: „Майко? Почитаема майко?“, пристъпвам в тихата, слънчева приемна и се оглеждам навсякъде наоколо.
Отварям вратата към личните ѝ покои, и те също са празни. На един от столовете има нейно ръкоделие, виждам и една панделка върху пейката в прозоречната ниша, но нищо друго. Безпомощно вдигам панделката, сякаш тя може да е знак, усуквам я между пръстите си. Не мога да повярвам, че е толкова тихо. Краят на един гоблен се раздвижва от въздушното течение, нахлуло през вратата — единственото движение в стаята. Отвън гука горски гълъб, но това е единственият звук. Изричам отново:
— Мамо? Почитаема майко?
Потропвам на вратата на спалнята ѝ и рязко я отварям, но не очаквам да я намеря там. Чаршафите на леглото ѝ са свалени, дюшекът е гол. Завесите на леглото ѝ са смъкнати от дървените колони. Където и да е отишла, тя е взела със себе си чаршафите и завивките си. Отварям раклата в долния край на леглото ѝ, и откривам, че и дрехите ѝ ги няма. Обръщам се към масичката, пред която сяда, докато камериерката реши косата ѝ; посребреното ѝ огледало го няма, няма ги и гребените ѝ от слонова кост, златните ѝ игли за коса, шишенцето ѝ от релефно стъкло с масло от лилии.
Покоите ѝ са празни. Тя внезапно е изчезнала, сякаш по магия, само за една сутрин, за миг.
Обръщам се рязко и отивам в най-хубавите покои, покоите на кралицата, където Нейна светлост майката на краля прекарва дните си сред жените от своята свита, управлява големите си имоти, поддържа властта си, докато нейните жени шият ризи за бедните и слушат откъси от Библията. Покоите ѝ гъмжат от хора, които влизат и излизат; дочувам весело жужене през вратите, докато вървя към тях, и когато ги разтварят със замах и съобщават за пристигането ми, влизам и виждам Нейна светлост, разположила се под балдахин от златен брокат като кралица, около нея са собствените ѝ дами, а сред тях — компаньонките на майка ми, слели се в един голям двор. Дамите на майка ми ме гледат с широко отворени очи, сякаш искат да ми нашепнат някакви тайни; но който и да е отвел майка ми, се е погрижил те да си мълчат.