Надигам се от стола си и отивам до прозореца. Навън първите лястовици за лятото кръжат над реката, вият се и се обръщат в полет, светлите им коремчета проблясват, сякаш се радват да потапят клюнове в собствените си отражения, играейки си със сладката вода на Темза. Обръщам се отново.
— Лейди Маргарет, майка ми не е безчестна жена. И никога не би сторила нищо, за да ми навреди.
Тя бавно поклаща глава.
— Тя настоя да се омъжите за сина ми — казва. — Поиска това в замяна на предаността си. Присъстваше на раждането на принца. При кръщението му ѝ беше оказана чест, тя е негова кръстница. Почитахме я, приехме я и плащахме разноските ѝ. Но сега тя заговорничи срещу наследствените права на собствения си внук и се опитва да постави друг на неговия престол. Това е безчестно, Елизабет. Не можете да отречете, че тя играе двойна игра, позорна игра.
Покривам лицето си с ръце, за да не виждам изражението ѝ. Ако изглеждаше тържествуваща, щях просто да я мразя, но тя изглежда ужасена, сякаш чувства, подобно на мен, че всичко, което се опитвахме да направим, ще бъде съсипано.
— С нея не винаги сме били в съгласие — тя се обръща към мен. — Но за мен съвсем не бе удоволствие да я видя как напуска двора. Това е нещастие както за нея, така и за нас. Надявах се, че ще създадем едно семейство, едно сплотено кралско семейство. Но тя винаги се е преструвала. Тя показа, че не ни е вярна.
Не мога да я защитя; свеждам глава и през стиснатите ми зъби се откъсва лек стон на ужас.
— Тя не се е примирила — завършва лейди Маргарет. — Отново и отново подхваща войната, която вие, родът Йорк, изгубихте. Тя не сключи мир с нас, а сега е във война с вас, собствената си дъщеря.
Надавам тих вопъл и се свличам на пейката в прозоречната ниша, закривайки лицето си с ръце. Цари мълчание, докато лейди Маргарет прекосява стаята и се отпуска тежко до мен.
— Заради сина ѝ е, нали? — пита тя уморено. — Единствено неговите претенции би се борила да защити, предпочитайки ги пред вашите. Това е единственият претендент, когото би изправила срещу внука си. Тя обича Артур толкова много, колкото и ние, зная това. Единствената претенция към престола, която би предпочела да подкрепи вместо неговата, би била тази на собствения ѝ син. Сигурно си мисли, че едно от нейните момчета, Ричард или Едуард, е още живо, и се надява да го качи на престола.
— Не зная, не зная!
Вече плача, едва успявам да говоря. Едва я чувам през риданията си.
— Е, кой е? — внезапно изкрещява тя, избухвайки гневно. — Кой друг би могъл да бъде? Кого би могла да постави над собствения си внук? Кого може да предпочете пред нашия принц Артур? Артур, който се роди в Уинчестър, Артур от Камелот? Кого може да предпочете пред него?
Поклащам безмълвно глава. Чувствам как горещите сълзи правят езерце в леденостудените ми ръце и мокрят лицето ми.
— Тя не би ви свалила от власт заради никой друг — прошепва лейди Маргарет. — Разбира се, че е някое от момчетата. Кажете ми, Елизабет. Кажете ми всичко, което знаете, за да можем да подсигурим престола за вашия син, Артур. Истина ли е, че майка ви е укрила някъде едно от момчетата си? Той при леля ви във Фландрия ли е?
— Не зная — казвам безпомощно. — Тя така и не пожела да ми каже нищо. Казах, че не зная, и наистина не зная. Тя се погрижи да няма нищо, което бих могла да ви кажа някога. Не искаше никога да бъда подлагана на такъв разпит. Опита се да ме предпази от това, така че не знам.
Преди вечеря Хенри идва в покоите ми с придворните си, с напрегната, неубедителна усмивка на лицето, играе ролята си на крал, опитва се да скрие страха си, че губи всичко.
— Ще говоря с вас по-късно — казва той със суров, нисък глас. — Когато дойда в стаята ви тази вечер.
— Милорд… — прошепвам.
— Не сега — казва той твърдо. — Всички трябва да видят, че сме сплотени, че сме единни.
— Майка ми не може да бъде задържана против волята си — поставям условие. Мисля за своя братовчед в Тауър, за майка ми в абатството Бърмъндзи. — Не мога да позволя близките ми да бъдат задържани. Каквото и да подозирате, няма да търпя това.
— Довечера — казва той. — Когато дойда в покоите ви. Ще обясня.
Братовчедка ми Маги ми отправя един-единствен изпълнен с ужас поглед, а после застава зад мен, повдига шлейфа ми и го оправя, докато съпругът ми взема ръката ми и ме повежда на вечеря, вървейки пред придворните, а аз отправям усмивки наляво и надясно, както съм длъжна да правя, и се питам какво ще вечеря майка ми тази вечер, докато дворът, чиято господарка беше някога, се весели.
Поне Хенри идва при мен бързо, веднага след службата в параклиса, облечен за лягане, лордовете, които го придружават до спалнята ми, незабавно се оттеглят, за да ни оставят сами, а братовчедка ми Маги изчаква само да види дали имаме нужда от нещо, и после също си тръгва, хвърляйки бърз поглед с широко отворени очи към мен, сякаш се опасява, че на следващата сутрин аз също ще съм изчезнала.