— Готов съм за него — казва той само. — Който и да е този, когото е поставила начело на армията си. Можеш да кажеш на всички, че съм готов да го срещна.
— Кого?
Предизвиквам го да проговори.
Но Хенри само поклаща глава.
А после, още на следващата сутрин, виждам, че Джон дьо ла Поул отсъства от параклиса по време на утринната литургия. Хвърлям поглед надолу от високия си стол в галерията и забелязвам, че обичайното му място е празно. Няма го и по времето за вечеря.
— Къде е братовчед ми Джон? — питам Нейна светлост майката на краля, докато чакаме след вечеря свещеникът да довърши дългата проповед, която изнася по нейно настояване през всеки ден от Великите пости.
Тя ме поглежда засегнато и казва:
— Мен ли питате?
— Питам ви къде е братовчед ми Джон — повтарям, мислейки си, че не ме е чула. — Нямаше го в параклиса тази сутрин, и не съм го виждала цял ден.
— Навярно би трябвало да попитате майка си вместо мен — казва тя жлъчно. — Тя може и да знае. Навярно би трябвало да попитате леля си Елизабет Йорк, майка му — тя може и да знае. Би трябвало да попитате леля си Маргарет Йорк, вероломната вдовстваща херцогиня на Бургундия: тя със сигурност знае, защото той е на път към нея.
Ахвам и закривам устата си с длан.
— Да не искате да кажете, че Джон дьо ла Поул е заминал за Фландрия? Как можете да мислите подобно нещо?
— Не го мисля, зная го — казва тя. — Бих се срамувала да кажа подобно нещо, ако имаше някакво съмнение. Оказа се вероломен, а аз винаги съм твърдяла, че е такъв. Той е изменник, а участваше в нашите съвети, научи плановете ни за нашата отбрана, знае и за страховете ни от бунт, а сега бяга отвъд морето, при леля си, за да ѝ съобщи всичко, което знаем и всичко, от което се опасяваме, и да поиска от нея да го постави на нашия трон, защото тя е от рода Йорк, и сега той твърди, че е изцяло на страната на Йорк, че винаги е бил изцяло за Йорк — точно като вас и цялото ви семейство.
— Джон — изменник? — повтарям. Не мога да повярвам на думите ѝ. Ако е вярно, тогава може би всичко друго, от което се боят, също е вярно: може би някъде там съществува някакъв граф, херцог, може би дори принц на Йорк, който чака търпеливо, подготвяйки идването си. — Братовчед ми Джон е заминал за Фландрия?
— Вероломен като всеки йоркист — казва тя, оскърбявайки ме право в лицето. — Вероломен, каквито са привържениците на бялата роза, каквито са винаги хората, които се сражават под знака на бялата роза.
Нейна светлост майката на краля ми съобщава, че ще отидем в Норич в ранното лято, тъй като кралят иска да бъде видян от своя народ и да въздаде справедливост. Напрегнатият ѝ поглед веднага ме кара да се досетя, че това е лъжа; но не показвам, че го знам. Вместо това я изчаквам да потъне в подготовката за пътуването на сина си, и един ден в края на април обявявам, че се чувствам неразположена и ще си остана в леглото. Нареждам на Маги да пази вратата към спалнята ми и да казва на хората, че спя, обличам най-простата си рокля, увивам се в тъмна пелерина, измъквам се долу до кея пред двореца и махвам на една ладия да ме откара надолу по реката.
По водата е студено, брули хапещ вятър, който ми дава повод да вдигна качулката си и да увия лицето си с шал. Конярят ми пътува с мен, не е наясно какво правим, но е неспокоен, защото се досеща, че е нещо забранено. Лодката се носи бързо надолу по течението. На връщане ще се движи по-бавно, но аз съм изчислила времето на излизането си така, че приливът да настъпва, когато потеглим обратно за Шийн.
Ладията ме отвежда до стълбите на кея пред абатството, конярят Уес скача на брега и протяга ръце към мен. Лодкарят обещава, че ще изчака, за да ме върне в Шийн: проблясването в очите му дава ясно да се разбере какво си мисли — че съм някое момиче от двора, измъкващо се за тайна среща с любимия си. Качвам се по мокрите стълби до мостчето, което се простира над водата, и заобикалям стените на абатството, докато стигам до главната порта и къщичката на вратаря. Дръпвам камбанката и чакам портиерката, облягайки се на стената от тъмен кремък и червени тухли.
Една вратичка в голямата порта се отваря.
— Искам да видя… — млъквам, без да довърша. Не зная как наричат майка ми сега, когато вече не е кралица, сега, когато е заподозряна в държавна измяна. Дори не знам дали е тук под истинското си име.
— Нейна светлост вдовстващата кралица — казва жената рязко, сякаш битката при Бозуърт никога не е била, сякаш клонките на лозата още се вият, зелени и свежи в градината на Англия. Тя със замах ми отваря вратата и ме пуска да вляза, посочвайки с жест, че момчето трябва да ме изчака отвън.