— Може би е така. Може би той ще бъде крал. Никога не съм го усещала. Самата аз не мога да видя такова нещо, но е възможно и да се случи.
— Не можете ли да ми кажете? — питам я. — Не можете ли да ми кажете какво ще се случи?
Тя се обръща и аз виждам, че погледът ѝ е потаен и тя се усмихва.
— Като пророчица, както би направила майка ми? Или като заговорница? Като коварен бунтовник?
— Все едно като каква! — възкликвам. — Като каквато и да е! Не можете ли, не може ли някой да ми каже какво става?
Тя поклаща глава.
— Не мога да бъда сигурна — е единственото, което благоволява да каже.
— Трябва да вървя — казвам раздразнено. — Трябва да хвана прилива, за да се върна в Шийн. А после заминаваме на обиколка.
— Накъде? — пита тя.
Докато ѝ казвам, осъзнавам, че тя ще използва наученото от мен. Ще пише на бунтовниците, докато се събират, на враговете в Англия и отвъд морето. Кажа ли ѝ дори една дума, това ще означава, че работя за Йорк; шпионирам за Йорк срещу собствения си съпруг.
— Норич — казвам сковано. — Отиваме там за празника Тяло Господне. Да очаквам ли нападение сега, след като ви казах това?
— А, значи той мисли, че ще нахлуем по източното крайбрежие — казва тя развеселено. — Значи това очаква.
— Какво?
— Не отива в Норич заради удоволствието от празненствата. Отива, за да може да подготви източното крайбрежие за нападение отвън.
— Значи ще нахлуят? От Фландрия?
Тя ме целува по челото, напълно пренебрегвайки изпълнените ми със страх въпроси.
— Стига, не се тревожи за това — казва тя. — Не е нужно да знаеш.
Тя ме придружава до къщичката на вратаря, а после покрай външните стени дотам, където кеят се спуска в река Некингър, а моята лодка чака, поклащайки се върху надигащите се води на прилива. Целува ме, аз коленича за благословията ѝ и усещам как топлата ѝ длан се отпуска нежно върху качулката ми.
— Бог да те благослови — казва тя със сладък глас. — Ела да ме видиш, когато се върнеш от Норич, ако можеш да дойдеш, ако ти позволят.
— Ще се чувствам самотна в двора без вас — напомням ѝ. — Имам Сесили, имам и Ан и Маги, но се чувствам самотна без вас. Малките ми сестри също тъгуват за вас. А Нейна светлост майката на краля мисли, че заговорнича с вас, съпругът ми се съмнява в мен. И трябва да живея там, с тях, всички тях, наблюдавана непрекъснато от тях, без вас.
— Не задълго — казва тя с непроменена дръзка увереност. — И много скоро ще дойдеш при мен, или — кой знае — аз ще намеря начин да дойда при теб.
Връщаме се в Ричмънд, носени от прилива, и веднага щом завиваме зад завоя на реката, забелязвам една висока, слаба фигура да чака на кея. Това е кралят. Хенри. Разпознавам го отдалече, и не знам дали да наредя на лодкаря просто да обърне и да се отдалечи, или да продължава. Трябваше да се досетя, че той ще разбере къде съм. Вуйчо ми Едуард ме предупреди, че този крал знае всичко. Трябваше да знам, че няма да приеме лъжата за болестта, без да разпита братовчедка ми Маргарет и да настоява да ме види.
Майка му не е до него, нито някой от придворните му. Стои сам, като разтревожен съпруг, не като обзет от подозрения крал. Когато малката лодка се удря леко в дървения кей и моят служител скача на брега, Хенри го отмества встрани и сам ми помага да изляза от лодката. Подхвърля монета на лодкаря, който почуква с нея по зъбите си, сякаш изненадан да открие, че е истинска, а после изчезва в мъглата на обгърнатата от здрача река.
— Трябваше да ми кажеш, че искаш да отидеш, и щях да ти осигуря по-удобно пътуване с баржата — казва Хенри кратко.
— Съжалявам. Мислех, че няма да искаш да я посетя.
— И затова ти хрумна да се измъкнеш и после да се върнеш без мое знание?
Кимвам. Безсмислено е да го отричам. Очевидно съм се надявала, че той няма да узнае.
— Защото ми нямаш доверие — казва той без заобикалки. — Защото не мислиш, че бих ти позволил да я посетиш, дори ако е безопасно да го сториш. Предпочиташ да ме мамиш и да се измъкваш като шпионин, за да се срещнеш тайно с моята неприятелка.
Не казвам нищо. Той пъхва дланта ми в сгъвката на лакътя си, сякаш сме любяща съпружеска двойка, и ме принуждава да пристъпвам, крачка по крачка, редом с него.
— Убеди ли се, че майка ти е удобно настанена? И в добро здраве?
Кимвам.
— Да. Благодаря ти.
— А тя каза ли ти какво прави?
— Не — поколебавам се. — Не ми казва нищо. Казах ѝ, че отиваме в Норич, надявам се, че това не е било нередно?
За момент суровият му поглед, отправен към мен, се смекчава, сякаш съжалява, задето ме е принудил да се раздвоявам във верността си; но после проговаря с горчивина: