— Не. Няма значение. Тя сигурно с поставила и други шпиони около мен освен теб. Вероятно е знаела вече. Какво те попита?
Това е като кошмар — да си припомням разговора с майка ми и да се питам какво би могло да я уличи, или дори да уличи мен.
— Почти нищо — отговарям. — Попита ме дали Джон дьо ла Поул е напуснал двора, и аз казах „да“.
— Тя предположи ли защо е заминал? Знаеше ли къде е отишъл?
Поклащам глава.
— Казах ѝ за предположенията, че е отишъл във Фландрия — признавам.
— Тя не знаеше ли вече?
Свивам рамене.
— Не знам.
— Очаквали ли са го?
— Не знам.
— Дали семейството му ще го последва, как мислиш? Брат му Едмънд? Майка му, Елизабет, твоята леля? Баща му? Дали всички те са вероломни, макар че им се доверих и ги приех в двора си, и се вслушвах в съветите им? Дали просто ще си отбележат всяка дума, която съм казал, и ще я съобщят на своите сродници, моите врагове?
Отново поклащам глава.
— Не знам.
Той пуска ръката ми, за да отстъпи назад и да ме погледне, с намръщени и изпълнени с подозрение тъмни очи, със сурово лице.
— Когато си помисля за състоянието, похарчено за твоето образование, Елизабет, наистина се удивлявам на това колко малко знаеш.
„Сейнт Мери ин дъ фийлдс“, Норич
Лятото на 1487 г.
Дворът поема по калните пътища на изток и ние отбелязваме празника Тяло Господне в Норич, в църквата „Сейнт Мери ин дъ фийлдс“, а после отиваме в заможния град, за да гледаме шествието на гилдиите до катедралата.
Градът е най-богатият в кралството, и всички гилдии, свързани с производството и търговията с вълна, плащат за костюми, декори и коне, за да устроят голямо шествие с търговците, господарите и чираците, облечени в най-хубавите си одежди, които преминават тържествено по улиците, за да отбележат църковния празник и собствената си важност.
Стоим двамата с Хенри, и двамата в богати одежди, и гледаме дългата процесия. Всяка гилдия е предшествана от украсено с великолепна бродерия знаме, и носилка с мостри — така представят работата си и показват кой е техният светец-покровител. Забелязвам, че от време на време Хенри ми хвърля ко̀си погледи. Наблюдава ме, докато гилдиите преминават край нас.
— Усмихваш се, когато някой привлече погледа ти — казва внезапно.
Изненадана съм.
— Само от учтивост — казвам, за да се защитя. — Това не значи нищо.
— Не, знам, че е така. Просто ги гледаш така, сякаш им желаеш доброто; усмихваш се дружелюбно.
Не мога да разбера какво иска да каже.
— Да, разбира се, милорд. Наслаждавам се на процесията.
— Наслаждаваш ѝ се? — пита той, сякаш това обяснява всичко. — Това ти харесва?
Кимвам, макар че той ме кара да се почувствам почти виновна, задето си позволявам миг удоволствие.
— Кой не би ѝ се наслаждавал? Толкова е пищна и разнообразна, а живите картини — толкова добре направени, а и пеенето! Не мисля, че някога съм чувала такава музика.
Той поклаща глава, изпълнен с нетърпеливо раздразнение към себе си, а после си припомня, че всички ни гледат, и вдига ръка към една преминаваща носилка с великолепен замък, построен от боядисано в златно дърво.
— Не мога просто да ѝ се наслаждавам — казва той. — Постоянно си мисля, че тези хора са организирали това зрелище, но какво ли таят в сърцата си? Може и да ни се усмихват и да ни махат, и да докосват почтително шапките си, но дали наистина приемат моето управление?
Едно малко дете, облечено като херувим, ми маха от бяла възглавница на син фон, която представлява облак. Усмихвам се и му изпращам въздушна целувка, което го кара да затанцува от удоволствие.
— Но ти просто се радваш — казва Хенри, сякаш удоволствието е загадка за него.
Разсмивам се.
— Е, така е — казвам. — Израснах в един щастлив кралски двор, а и баща ми обичаше турнирите, пиесите и празненствата повече от всичко. Постоянно свирехме и танцувахме. Не мога да не се наслаждавам на един спектакъл, а този е по-хубав от всичко, което съм виждала някога.
— Забравяш ли тревогите си? — пита ме той.
Замислям се.
— За момент — да. Смяташ ли, че това ме прави много лекомислена?
Той се усмихва печално.
— Не. Мисля, че си родена и отгледана да бъдеш весела. Жалко е, че толкова много скръб споходи живота ти.
Гръмва оръдие, приветствен изстрел от замъка, и виждам как Хенри трепва от шума, а после стисва зъби и се овладява.
— Добре ли сте, почитаеми съпруже? — питам го тихо. — Явно не се забавлявате така непринудено като мен.