— Искаш да говориш с него за сина му, така ли? — осмелявам се да попитам. — Ще го разпитваш ли? — Не мога да не се тревожа за чичо си. Той е сдържан, разумен човек, сражава се на страната на Ричард при Бозуърт, но помоли Хенри да го помилва и получи помилване. Баща му беше известен привърженик на Ланкастър, но той винаги е бил предан на династията Йорк, женен за херцогиня от рода Йорк. — Сигурна съм, абсолютно сигурна съм, че той не знае нищо за бягството на сина си Джон.
— А какво знае майката на Джон дьо ла Поул? А какво знае майка ти? — пита настойчиво Хенри.
След като аз не казвам нищо, той се изсмива рязко.
— Права си да се безпокоиш. Чувствам, че не мога да имам доверие на никой от братовчедите Йорк. Нима мислиш, че вземам чичо ти като залог за доброто поведение на сина му? Нима мислиш, че ще го отведа далече от всички и ще му напомня, че има и друг син и че цялото семейство може лесно да отиде от Уолсингам в Тауър? А оттам — на дръвника?
Гледам съпруга си и се боя от тази негова ледена ярост.
— Не говори за Тауър и дръвника — казвам тихо. — Моля те, не ми говори за такива неща.
— Не ми давай повод.
„Сейнт Мери ин дъ фийлдс“, Норич
Лятото на 1487 г.
Хенри и моят чичо Съфолк заминават на поклонение и се връщат отново у дома, не особено уморени, но със сигурност не и видимо осенени от духовна благословия. Хенри не казва нищо за пътуването, а чичо ми е също толкова мълчалив. Налага се да предположа, че съпругът ми е разпитал и вероятно заплашил чичо ми, а той — човек, свикнал да живее в опасна близост до трона — е отговорил достатъчно убедително, за да опази себе си, съпругата си и другите си деца. Никой не знае със сигурност къде е отишъл най-големият му син, Джон дьо ла Поул, какво прави моят красив братовчед в изгнание.
После, една вечер, Хенри идва в стаята ми, но не е облечен за лягане, а в дневните си дрехи, слабото му лице с потиснато и мрачно.
— Ирландците са полудели — казва той кратко.
Аз съм на прозореца, загледана навън през притъмняващата градина към реката. Някъде далече в тъмнината чувам любовния зов на улулица, и търся да зърна проблясването на бяло крило. Женската надава леко бухане в отговор, а аз се обръщам и обхващам с поглед напрежението в прегърбените рамене на съпруга си, сивия оттенък на лицето му.
— Изглеждаш толкова уморен — казвам. — Изобщо ли не можеш да си починеш?
— Уморен? Тези хора ме докараха почти до гроба. Какво мислиш, че са направили сега?
Поклащам глава, затварям капаците, скривам от поглед мирната градина отвън и се обръщам към него. За момент изпитвам едва доловимо раздразнение, че той не може да бъде спокоен, че винаги сме обсадени от страховете му.
— Кой? Кой сега?
Той поглежда листа в ръката си.
— Онези, към които хранех недоверие — с право, както се оказва, — и онези, за които дори не подозирах. Моето кралство гъмжи от англичани-предатели. Дори не бях помислил за ирландците. Дори не ми бе останало време да отида сред тях; но те вече тръгнаха по лош път.
— Кой е извършил измяна? — опитвам се да питам с небрежен тон, но чувствам как гърлото ми се стяга от страх. Семейството ми винаги е било много обичано в Ирландия; сигурно наши приятели и съюзници заплашват Хенри. — Кой е извършил измяна и какво прави?
— Твоят братовчед Джон дьо ла Поул е вероломен, както смятах, макар баща му да се закле, че не е така. Докато яздехме заедно, той ме гледаше в очите и ме лъжеше най-безсрамно. Джон дьо ла Поул е сторил това, което баща му се кълнеше, че не би направил. Отишъл е право в двора на Маргарет Йоркска във Фландрия и тя го подкрепя. Сега е заминал за Дъблин.
— За Дъблин?
— С Франсис Лъвъл.
Ахвам.
— Отново Франсис Лъвъл?
Хенри кимва мрачно.
— Срещнали се в двора на леля ти. Цяла Европа знае, че тя е готова да подкрепи всеки мой враг. Твърдо решена е да види крал на Йорк отново на престола на Англия и разполага със състоянието на доведената си дъщеря и приятелството на половината короновани глави в Европа. Тя е най-влиятелната жена в християнския свят, ужасен враг за мен. А няма основание! Няма причина да ме преследва…
— Значи Джон наистина е отишъл при нея?
— Разбрах веднага — казва Хенри. — Имам шпиони по всички пристанища в Англия. Никой не може да пристигне или да замине, без да узная за това до два дни. Знаех, че баща му лъже, когато каза, че той вероятно е избягал във Франция. Разбрах, че майка ти лъже, когато каза, че не знае. Разбрах, че ти лъжеш, когато каза, че не знаеш.
— Но аз не знаех!