— Когато победи? — повтарям издайническите думи.
— Ако победи — той поклаща глава, сякаш за да пропъди опасната представа за поражението. — Всичко ще виси на косъм. Той разполага с голяма армия, платена от леля ти, херцогинята и други от семейството ти: майка ти, разбира се, подозирам, че и от леля ти Елизабет, със сигурност и от баба ти. Той е свикал ирландските кланове, а чичо Джаспър казва, че те са яростни бойци. Освен това предстои да видим: той може да получи и подкрепата на народа на Англия. Кой знае? Когато той издигне знамето с мечката и тоягата, те може да откликнат на призива му. Когато се провикне: „За Уорик!“, те може да откликнат в името на старите времена. Може да застанат зад него до един. Може би са ме подложили на изпитание и са открили, че съм недостоен; сега искат връщане към познатото, като куче, което изяжда собствения си бълвоч — поглежда към мен, седнала свита на леглото. — Какво мислиш? Какво би казала майка ти? Може ли един претендент от династията Йорк все още да завладее Англия? Ще подкрепят ли всички един мним принц под знамето на бялата роза?
— Ще покажат истинския принц? — Това каза той. Това каза самият той. — Истинския принц?
Той дори не ми отговаря, устата му е изкривена в нещо като озъбена гримаса, като че ли не знае как да обясни това, което сам е казал току-що.
Замлъкваме за момент.
— Какво ще правиш? — питам шепнешком.
— Ще трябва да събера толкова войска, колкото успея, и да се приготвя за нова битка — казва той горчиво. — Мислех, че съм спечелил тази страна, но — и то е до голяма степен същото като това, да съм женен за теб — човек никога не може да бъде напълно сигурен, че работата е свършена. Спечелих голяма битка и бях коронясан за крал тук, а сега те коронясаха друг и трябва отново да тръгна на бой. Изглежда, че не мога да бъда сигурен в нищо в тази страна, обвита в мъгли и пълна с братовчеди.
— А какво ще правят те? — прошепвам.
Той ме поглежда, сякаш ме мрази, мен и цялото ми неблагонадеждно семейство.
— Когато победят, ще разменят момчетата.
— Ще разменят момчетата?
— Претендентът ще изчезне незабелязано, и истинското момче ще заеме мястото му, ще се възкачи на престола. Момче, което сега се крие на сигурно място, чака да настъпи неговото време, чака мига, когато отново ще добие плът и кръв.
— Ще добие плът и кръв?
— Изневиделица, ще се появи сякаш от въздуха. Ще се върне от мъртвите.
— Кой?
Той злобно имитира ужасения ми шепот: „Кой?“, и отива до вратата на стаята ми.
— А ти за кого мислиш? Или би трябвало да кажа — за кого знаеш? — Аз не отговарям на въпроса му, а той се изсмива късо, безрадостно. — Така че сега ще се сбогувам с теб, моя прекрасна съпруго, и се надявам, че ще се върна в топлото ти легло като крал на Англия.
— Как иначе? — питам глупаво. — Какъв друг може да бъдеш?
— Мъртъв, предполагам — казва той мрачно.
Смъквам се от леглото и пристъпвам към него, като протягам ръце. Той ги улавя, но не ме притегля към себе си. Държи ме на една ръка разстояние и внимателно оглежда лицето ми за признаци на измама.
— Мислиш ли, че херцогинята укрива брат ти Ричард? — пита ме той, небрежно, сякаш това не е въпрос от особен интерес. — Че той е тайната, дала повод за продължителен заговор между нея и майка ти? Мислиш ли, че майка ти го е изпратила при нея в мига, когато се е озовал в опасност, и е изпратила мним принц в Тауър? Мислиш ли, че той е бил тук през последните четири години? Претендентът, който очаква да приключи битката в негово име, преди да се покаже изведнъж, тържествуващ? Като Иисус от гробницата? Гол, само с погребалния си саван и със зараснали рани? За да възтържествува над смъртта, а после и над мен?
Не мога да го погледна в очите.
— Не зная — казвам. — Не зная нищо. Кълна се в Бога, Хенри…
Той ме спира.
— Не изричай лъжливи клетви — казва. — Достатъчно хора ми се кълнат в лъжи по десет пъти на ден. Единственото, което исках от теб, беше простата истина.
Стоя пред него мълчаливо, а той кимва, сякаш знае, че между нас никога не може да има проста истина, и излиза.
Замъкът в Ковънтри
Лятото на 1487 г.
Хенри нарежда на майка си и на мен да се държим в негово отсъствие така, сякаш сме на обичайното лятно пътуване на кралския двор, наслаждавайки се на ранното лято, без никакви тревоги. Поръчваме музиканти, гледаме пиеси, танци и живи картини. Ще има турнир, лордовете трябва да дойдат при нас в Ковънтри, като за увеселение. Само че им е наредено да доведат и войниците си, с доспехи и ботуши, въоръжени за война, готови за нахлуване от Ирландия. Трябва да демонстрираме увереност, докато тайно се подготвяме за война.