Почти не виждам Хенри, който се е затворил с чичо си Джаспър и Джон де Виър, графа на Оксфорд, непрекъснато разпраща вести до лордовете, опитва се да се убеди в лоялността им и ги моли да дойдат при него. Мнозина, твърде много от тях, се бавят с отговорите. Никой не иска да се обяви за бунтовник твърде рано; но също така никой не иска да бъде на губещата страна, в случай, че на власт дойде един нов крал. Всички помнят, че Ричард изглеждаше непобедим, когато потегли от Лестър, и въпреки това една малка платена армия се изправи срещу него, и един предател го покоси. Лордовете, които обещаха подкрепата си на онзи крал и въпреки това седяха на конете си и следяха за изхода в деня на битката, може отново да решат да бъдат безучастни наблюдатели и да се намесят едва когато се разбере кой ще е победител — на негова страна.
Хенри идва в покоите ми само веднъж през това смутно време, с писмо в ръка.
— Ще ви съобщя лично това, за да не го чуете от някой изменник, подкрепящ Йорк — казва той грубо.
Изправям се на крака, а дамите ми се изпаряват, по-далече от гнева на съпруга ми. Научили са се, всички сме се научили, да не се изпречваме на пътя на Тюдорите, майка и син, когато са пребледнели от страх.
— Ваша светлост? — казвам спокойно.
— Кралят на Франция избра този момент, тъкмо този момент, да освободи брат ти Томас Грей.
— Томас!
— Той пише, че ще дойде да ме подкрепи — казва Хенри горчиво. — Знаеш ли, не мисля, че ще поема този риск. Последния път, когато Томас ме подкрепяше, преди Бозуърт, той промени решението си и ми измени още преди да напуснем Франция. Кой знае какво щеше да направи на бойното поле? Но сега го освобождават. Точно навреме за нова битка. Как мислиш, че би трябвало да постъпя?
Хващам се за облегалката на един стол, за да не треперят ръцете ми.
— Ако ти даде думата си… — започвам.
Той се изсмива.
— Думата си! — възкликва с унищожителен тон. — Думата на Йорк! Толкова обвързваща ли ще е като честната дума на майка ти? Или тази на братовчед ти Джон? Като твоите брачни обети?
Понечвам да изрека със заекване някакъв отговор, но той вдига ръка за тишина.
— Ще го задържа в Тауър. Не искам помощта му, а му нямам доверие, ако е на свобода. Не искам да говори с майка си, не искам да вижда и теб.
— Той би могъл…
— Не, не би.
Поемам си дъх.
— Може ли поне да пиша и да съобщя на майка си, че синът ѝ, моят полубрат, си идва у дома?
Той се засмива — подигравателен, неубедителен смях:
— Мислиш ли, че тя няма вече да знае? Мислиш ли, че не е платила откупа му и не е наредила завръщането му?
Пиша на майка ми в абатството Бърмъндзи. Оставям писмото незапечатано, защото знам, че Хенри или майка му, или неговите шпиони и бездруго ще го отворят и прочетат.
Скъпа почитаема майко,
Поднасям Ви поздрави и благопожелания.
Пиша, за да Ви съобщя, че Вашият син, Томас Грей, е бил освободен от Франция и е предложил услугите си на краля, който реши, в своята мъдрост, да задържи засега моя полубрат на сигурно място в Тауър.
Аз съм в добро здраве, както и внукът Ви.
Елизабет
П. П. Артур пълзи навсякъде и се подпира на столовете, за да може да стои прав. Много е силен и горд със себе си, но още не може да ходи.
Хенри казва, че трябва да остави мен и придворните дами, сина ни Артур с личните му телохранители в детската му стая, и обезумялата си от тревога майка зад яките стени на замъка Кенилуърт, да събере армията си и да потегли на бой. Изпращам го до голямата входна порта на замъка, където войската му се е подредила в боен строй, зад тях — двамата им именити командири: неговият чичо Джаспър Тюдор и най-надеждният му приятел и съюзник, графът на Оксфорд. Хенри изглежда висок и могъщ в доспехите си, напомняйки ми за баща ми, който винаги потегляше на битка с пълната увереност, че ще победи.
— Ако битката се обърне против нас, трябва да се оттеглиш в Лондон — казва напрегнато Хенри. Мога да доловя страха в гласа му. — Оттегли се в убежище. Когото и да поставят на трона, ще е твой сродник. Няма да ти стори зло. Но пази сина ни. Той е наполовина Тюдор. И, моля те… — той млъква рязко. — Бъди милостива към майка ми, погрижи се да я пощадят.