— Никога няма отново да се оттегля в убежище — заявявам. — Няма да отгледам сина си между четири тъмни стени.
Той взема ръката ми.
— Във всички случаи се спасявай — казва. — Иди в Тауър. Независимо дали ще поставят на трона Едуард Уорик или имат предвид някой друг…
Дори не го питам кой е този друг; който може да бъде представен за принц на Йорк.
Той поклаща глава.
— Никой не може да ми каже кой е човекът, който може би се укрива, чакайки този момент. Имам врагове, но дори не знам дали са живи или мъртви. Имам чувството, че преследвам призраци, че срещу мен идва армия от призраци — той замълчава и се овладява. — Във всеки случай, които и да са, те са от династията Йорк и ти ще бъдеш в безопасност с тях. Синът ни ще бъде в безопасност, докато е с теб. И ще ми дадеш ли дума, че ще защитиш майка ми?
— Готвиш се да загубиш? — питам невярващо. Вземам ръцете му и мога да почувствам изопнатите сухожилия на пръстите му; вдървен е от тревога, от глава до пети.
— Не знам — казва той. — Никой не може да знае. Ако страната се вдигне в тяхна подкрепа, ще бъдем прекалено малочислени, за да спечелим. Ирландците ще се бият не на живот, а на смърт, а наемниците са добре платени и са се обрекли на тази кауза. Единственото, с което разполагам сега, са хората, решили да останат с мен. Армията ми от Бозуърт получи парите си и се прибра у дома. А аз не мога да вдъхновя нова армия с обещанието за нова плячка или награди. Ако бунтовниците имат истински принц, когото да поставят начело, тогава вероятно съм загубен.
— Истински принц? — повтарям.
Излизаме изпод сянката на голямата арка на страничната порта, и неговата армия надава мощен приветствен възглас, когато го вижда. Хенри махва с ръка на войниците, а после се обръща към мен.
— Ще те целуна — предупреждава ме той, сякаш за да се увери, че ще представляваме насърчителна гледка за войниците му. Обвива ръце около мен и ме притегля към себе си. Леките му доспехи се притискат твърдо към мен; сякаш прегръщам човек от метал. Вдигам поглед към намръщеното му лице, а той навежда глава и ме целува. За момент, докато стоя така, неудобно притисната в обятията му, ме завладява жал към него.
— Бог да те благослови, съпруже, и да те върне благополучно у дома при мен — казвам с треперещ глас.
При целувката армията надава възторжен рев, но той дори не го чува. Вниманието му е изцяло приковано върху мен.
— Наистина ли го мислиш? Наистина ли тръгвам с благословията ти?
— Да — изричам сериозно, с внезапна искреност. — Да. И ще се моля да се върнеш благополучно у дома при мен. И ще пазя сина ни, и ще закрилям майка ти.
За момент изглежда така, сякаш той иска да остане, да поговори с мен. Сякаш иска да ми заговори нежно и искрено, за първи път досега.
— Трябва да вървя — изрича неохотно.
— Върви — казвам. — Прати ми вести веднага, щом можеш. Ще очаквам новини от теб, и ще се моля те да са добри.
Довеждат едрия му боен кон и му помагат да се качи на седлото; знаменосецът му язди до него, така че бяло-зеленото знаме с дракона на Тюдорите се дипли над главата му. Другото знаме, кралският флаг, не е вдигнато. Последния път, когато го видях над армия, под него яздеше Ричард, мъжът, когото обичах; и аз допирам ръка до сърцето си, за да успокоя внезапната пулсираща болка.
— Бог да те благослови, съпруго моя — казва Хенри, но аз вече нямам усмивка за него. Той язди бойния си кон, който яздеше при Бозуърт, когато стоеше на един хълм, а Ричард препусна към смъртта си. Той потегля под знамето на Тюдорите, което развя там, знамето, което Ричард повали в последната си, фатална атака.
Вдигам ръка да се сбогувам, но се задавям и не мога да повторя благословията си, и Хенри обръща коня си и повежда армията си на изток, където според сведенията на неговите шпиони се е разположила на позиция голямата армия на Йорк, точно отвъд Нюарк.
Замъкът Кенилуърт, Уорикшър
17-ти юти 1487 г.
Дамите се събират в покоите ми да чакат новини — без майката на краля, която е на колене в красивия параклис на Кенилуърт. Чуваме, че конник наближава по пътя, а после и стържещия звук от вдигащата се решетка на крепостната врата и спускането на подвижния мост, за да го пуснат да влезе. Сесили изтичва до прозореца и проточва врат, за да погледне навън.
— Вестоносец — казва тя. — Кралски вестоносец.
Изправям се на крака да го изчакам, после осъзнавам, че Нейна светлост ще го пресрещне, преди той да стигне до мен, затова казвам: „Чакайте тук!“ на дамите си, измъквам се от стаята и тръгвам надолу по стълбите, към двора на конюшнята. Точно както си мислех, Нейна светлост е там, в черната си рокля, прекосява двора, докато пратеникът слиза от седлото.