— Истинско?
От облекчение той заговаря ясно за страха си — за първи път:
— Не разполагат с някого от братята ти. Не разполагат с Уелския принц Едуард, не разполагат с Ричард, херцог на Йорк, неговия брат и наследник. Ако някой от двамата беше при тях, щяха да са го подготвили да се появи, за да заеме трона в мига щом битката бъде спечелена. Ако някой от братята ти беше жив, щяха да го държат наблизо, готов да предяви права над трона в мига, когато разберат, че съм мъртъв. Но те не разполагат с никого! Нямат нищо! Всичко това са били клюки и слухове, неверни съобщения и лъжливи доклади. Направиха всичко това за заблуда. Заблудиха ме — нямам нищо против да призная, че ме уплашиха — но това е било маскарад, незначителна измама. Скалъпиха слухове за някакво момче в Португалия, шушукаха за някакво момче, което се измъкнало от Тауър живо; но всичко това се оказа лъжа. Разпратих мъже из целия християнски свят да преследват някакво момче, а сега виждам, че то не е нищо повече от един сън. Сега съм убеден, че всичко това е било излишно.
Забелязвам колко поруменели са бузите му и как светят очите му, и осъзнавам, че за първи път виждам съпруга си, отхвърлил постоянното бреме на страха. Усмихвам му се; облекчението му е толкова силно, че сама го усещам.
— В безопасност сме — казвам.
— Ние, Тюдорите, най-сетне сме в безопасност — отвръща той. Подава ми ръка и аз разбирам, че ще остане в леглото ми тази вечер. Изправям се на крака, но не горя от нетърпение, не чувствам желание. Не изпитвам неохота, аз съм вярна съпруга и съпругът ми се е завърнал благополучно у дома от ужасна битка, по-щастлив, отколкото съм го виждала някога, и не мога да не се радвам, че е в безопасност. С радост го приветствам за завръщането му у дома, приемам го дори в леглото си.
Той внимателно развързва връзките под брадичката ми и сваля нощната ми шапчица. Обръща ме и измъква косата ми от плитката, развързва колана на талията ми и малките връзки на раменете ми, и пуска роклята ми на земята, така че оставам гола пред него, със спускаща се като водопад коса. Той въздъхва и докосва с устни голото ми рамо.
— Ще те коронясам за кралица на Англия — казва простичко, и ме взема в прегръдките си.
Потегляме на обиколка, за да ознаменуваме голямата победа на краля. Нейна светлост майката на краля язди едър боен кон, сякаш се готви за битка. Аз яздя коня, който Ричард ми подари; чувствам се така, сякаш двамата сме потегляли на много пътувания заедно, и всеки път се отдалечавам от Ричард, и никога не яздя редом с него, както той обеща. Хенри често язди редом с мен. Знам, целта му е да покаже на хората, които излизат да ни видят, че е женен за принцесата на Йорк, че е обединил династиите и е сразил бунтовниците. Но сега има и нещо повече от това: знам, че му харесва да бъде с мен. Дори се смеем заедно, докато яздим през селцата на Линкълншър и хората се изсипват от къщите си и тичат през нивите си, за да ни видят, когато минаваме.
— Усмивка — казва ми Хенри, като се усмихва лъчезарно на половин дузина селяни, чието мнение със сигурност няма никакво значение, каквото и да е то.
— Махане с ръка — наставлявам го аз, вдигам ръка от поводите в лек жест.
— Как го правиш? — Той престава да се усмихва насилено на тълпата и се обръща към мен. — Това леко помахване, сякаш съвсем естествено. Изобщо не създаваш впечатлението, че е заучено.
Замислям се за миг.
— Баща ми казваше, че трябва да помниш, че са излезли да те видят, искат да те почувстват като приятел. Да покажеш, че се намираш сред приятели и верни поддръжници. Една усмивка или помахване с ръка е подходящ поздрав за хора, които са дошли единствено за да ти се възхищават. Може и да не ги познаваш — но те мислят, че те познават. Заслужават да бъдат поздравени като приятели.
— Но никога ли не си е казвал, че със същата готовност биха излезли да поздравят врага му? Не му ли е минавало през ум, че това са фалшиви усмивки и лишени от съдържание приветствени възгласи?
Обмислям това за момент, а после се изкикотвам.
— Честно казано, мисля, че това изобщо не му е хрумвало — казвам. — Беше ужасно суетен, знаеш ли. Винаги мислеше, че всички го обожават. И повечето хора наистина го обожаваха. Движеше се навсякъде с мисълта, че всички го обичат. Предяви претенции към трона със съзнанието, че е законен наследник. Винаги е мислел, че е най-прекрасният мъж в Англия, никога не се е съмнявал в това.
Той поклаща глава и забравя да помаха на някакъв човек, който се провиква: „За Тюдор!“ Това е само един глас, никой друг не подема поздрава, и викът просто прозвучава неуместно, странно неубедителен.