— Но Хенри казва, че тъй като в Англия не е дошъл принц на Йорк, готов да се възползва от победата, то такъв принц не може да съществува.
— Такова момче би било прекалено ценно — възразява Томас. — Заговорниците не биха го довели в Англия, докато победата не бъде окончателна, а крайбрежието — напълно безопасно.
— Ценно? — повтарям като ехо. — Говориш за един мним принц, фалшив символ. Самозванец.
Той ми се усмихва. Томас е постоянно държан под арест на едно или друго място в продължение на цели две години: във Франция отпреди битката при Бозуърт, а накрая и в Тауър. Няма да каже нищо, което ще го върне отново зад решетките.
— Претендент. Разбира се, той би могъл да бъде единствено такъв.
Хенри остава в Лондон само достатъчно дълго, за да увери всички, че победата му над бунтовниците е пълна, че никога не е бил в каквато и да е опасност, и че коронованият крал, когото са представили с парадно шествие в Дъблин, сега е само едно изплашено момче, хвърлено в тъмница; после взема със себе си най-доверените си лордове и поема отново на север, от едно имение в друго, и по пътя си провежда разследвания и научава кои лордове не са успели да подсигурят пътищата, кой прошепнал на някой друг, че няма нужда да подкрепя краля, кои са извърнали поглед, докато бунтовническата армия профучавала покрай тях като буря, и кои са оседлали конете си, наточили мечовете си и предателски потеглили да се присъединят към нея. Непреклонно, задълбавайки в подробностите и мълвите, в изречените край портите клюки и оскърбленията в кръчмите, Хенри проследява и открива всеки, чиято вярност се е поколебала, когато се надигна призивът за Йорк. Твърдо решен хората, които се присъединиха към бунтовниците, да понесат наказанието си, някои — екзекутирани като предатели, но повечето — наказани с разоряващи глоби, а придобитото по този начин да влезе в кралската хазна. Осмелява се да стигне на север чак до Нюкасъл, дълбоко в преданите на Йорк земи, и изпраща посланици в двора на Джеймс III Шотландски с предложения за мирен договор и за бракове, които да скрепят договорите. После поема обратно към Лондон, като герой-завоевател, оставяйки Севера съкрушен от смърт и дългове.
Повиква момчето Ламбърт Симнъл в залата си за аудиенции и свиква целия си двор; Нейна светлост майката на краля, развълнувана свидетелка на делата на сина си; мен с дамите ми начело с двете ми сестри, с братовчедка ми Маги до мен; леля ми Катрин, усмихнато придружаваща победоносния си съпруг, Джаспър Тюдор; всички верни лордове и онези, които успяха да се представят за верни. Двойните врати се разтварят с трясък, кралските телохранители забиват пиките си в пода със силен звън и изкрещяват името „Джон Ламбърт Симнъл“, и всички се обръщат да видят едно мършаво момче, замръзнало на прага, докато някой го бутва навътре и той прави няколко стъпки в стаята, а после се свлича на колене пред краля.
Първата ми мисъл е, че той наистина прилича много на брат ми, такъв, какъвто беше, когато го видях за последно — русо, миловидно момче на десетина години, а когато майка ми и аз измъкнахме тайно брат ми от убежището в онази тъмна вечер, той беше също такъв, светлокос и слаб. Сега, ако е жив някъде, би бил на около четиринайсет, би се превръщал в млад мъж. Това дете никога не би могло да мине за него.
— Напомня ли ви за някого?
Кралят ме хваща за ръката и ме отвежда от стола ми до неговия, за да премина през дългата стая до мястото, където е коленичило момчето, със сведена глава, с открит и уязвим тил, сякаш очаква да бъде обезглавено още тук и сега. Всички мълчат. В личните ни покои има стотина души и всички се обръщат да погледнат момчето, докато Хенри се приближава към него, а детето свежда глава още по-ниско и ушите му пламват.
— Някой да смята, че той му изглежда познат?
Суровият поглед на Хенри обхожда семейството ми, сестрите ми, свели глави, сякаш са виновни, братовчедка ми Маги с очи, приковани върху малкото момче, което прилича толкова много на брат ми, моят полубрат Томас, който се оглежда с безразличие наоколо, твърдо решен никой да не го види да трепва.
— Не — казвам кратко. Той е с крехко телосложение като брат ми Ричард и има късо подстригана руса коса като неговата. Не мога да видя лицето му, но зърнах лешникови очи като тези на брат ми, а отзад на главата му, на тила му има няколко детски къдрици, точно като тези на Ричард. Когато седеше в краката на майка ми, тя усукваше къдриците му около пръстите си, сякаш бяха блестящи златни пръстени, и му четеше, докато му се доспеше и беше готов да си ляга. Видът на това коленичило малко момче ме кара да си спомня отново за брат ми Ричард, за пажа, когото изпратихме в Тауър да заеме мястото му, за изчезналия ми брат принц Едуард, и за братовчед ми Едуард Уорик — братът на Маги — сами в Тауър. Сякаш някъде съществуват цяла поредица от момчета, момчета от династията Йорк, до един светлокоси и очарователни, до един — въплъщение на надежди; но никой не може да бъде сигурен къде са те тази вечер, или дори изобщо живи ли са, или мъртви, или са нереални, създания на въображението, или претенденти като този.