Ние, в династията Йорк, никога не сме правили такова нещо, защото баща ми обичаше да раздава наказания или милост по собствена преценка, понеже нямаше време за театрални прояви на жестокост. Ние, в династията Йорк, никога не сме били принудени да се застъпваме за едно малко момче срещу отмъстителен крал. В династията Ланкастър го правеха: Маргарет Анжуйска е падала на колене за заблудени хора от неблагороден произход пред благочестивия си съпруг. Това е кралска традиция, призната церемония. Може да ми се наложи да го направя, за да спася това малко момче от непоносими страдания.
— Хенри — прошепвам. — Искате ли да коленича за него?
Той поклаща глава. И изведнъж ме обзема силен страх, че той не иска да се застъпвам и да моля за милост, защото е твърдо решен да заповяда детето да бъде екзекутирано. Стисвам отново ръката му.
— Хенри!
Момчето вдига поглед. Има ясни лешникови очи, също като малкия ми брат.
— Ще ми простите ли, сир? — моли той. — Ще се смилите ли? Защото съм само на десет години? И зная, че не биваше да го правя?
Възцарява се ужасна тишина. Хенри се извръща от момчето и ме повежда обратно към подиума. Сяда, а аз сядам до него. Усещам внезапно дълбоко туптене в слепоочията, докато си блъскам ума какво мога да направя, за да спася това дете.
Хенри посочва към него.
— Можеш да работиш в готварниците — казва той. — Да въртиш шишовете. Струва ми се, че ще си доста чевръст в кухните ми. Ще го направиш ли?
Момчето поруменява от облекчение, а сълзите изпълват очите му и рукват по розовите му бузи.
— О, да, сир! — възкликва то. — Вие сте много добър. Много милостив!
— Прави каквото ти се нарежда, и може би ще се издигнеш до готвач — казва му насърчително Хенри. — А сега върви на работа — щраква с пръсти към един чакащ слуга. — Заведи мастър Симнъл в кухните, кажи, че го пращам аз, и им нареди да го впрегнат на работа.
Разнасят се тихи ръкопляскания, а после сред придворните избухва буен смях. Хващам ръката на Хенри, и също се разсмивам, толкова голямо е облекчението от решението му. Той се усмихва, усмихва се на мен.
— Нима си помислихте, че ще воювам с такова дете?
Поклащам глава, а в очите ми има сълзи от смях и облекчение.
— Толкова се страхувах за него.
— Той не е направил нищо, бил е техният малък символ. Онези зад него са хората, които би трябвало да накажа. Онези, които са го подучили, заслужават да отидат на ешафода — очите му обхождат придворните, докато те разговарят помежду си и споделят облекчението си. Той поглежда леля ми, Елизабет дьо ла Поул, изгубила сина си, която държи здраво ръцете на Маги, и двете плачат. — Истинските изменници няма да се отърват толкова леко — казва той злокобно. — Които и да са те.
Дворецът Гринич, Лондон
Ноември 1487 г.
Обличам се за коронацията си и отбелязвам мислено колко различна е подготовката да стана кралица от онази, когато се готвех за венчавката си. Този път, пристегната в рокля в бяло и златно, със златисти връзки, поръбена с хермелин, както се полага на кралска особа, не треперя от мъка. Зная какво да очаквам от съпруга си, намерили сме начин да бъдем заедно, начин, който заобикаля тайните на миналото и закрива погледа ни, за да не виждаме несигурността в бъдещето си. Дарих го със син, когото обичаме, той ме дарява с корона. Предпочитанията на майка му към него пред всички други и яростната ѝ враждебност към семейството ми е отличителна черта на живота ми, която съм се научила да приемам. Загадката около изчезналия ми брат и страхът на Хенри от семейството ми е нещо, с което живеем всеки ден.
Научила съм се да разпознавам нрава му, внезапните му яростни избухвания; научила съм, че те винаги са породени от страха му, че въпреки победата, въпреки подкрепата на майка му, въпреки нейното убеждение, че сам Бог е на страната на Тюдорите, може да стане така, че той да не оправдае надеждите — нейните и Божиите — и да бъде свален от престола също така жестоко и несправедливо като краля, когото той видя да загива в краката му.
Но аз познах също и нежността му, обичта му към неговия син, чинното, непреклонно и безусловно подчинение, с което се отнася към майка си, а и топлотата му към мен, която нараства с времето. Когато го разочаровам, когато ме подозира, тогава сякаш целият му свят отново става несигурен. Все повече му се иска да ме обича и да ми има доверие; и все повече и повече се убеждавам, че и аз искам да е така.