— Познавате ли се? — пита без заобикалки съпругът ми, като наблюдава лицето ми.
Поклащам глава.
— Много съжалявам… вие сте?
— Аз съм сър Едуард Брамптън — казва той любезно. — Видях ви веднъж, когато бяхте малка принцеса, твърде млада, за да помните един незначителен стар придворен като мен.
Кимвам и насочвам цялото си внимание към Хенри, сякаш сър Едуард не ме интересува изобщо.
— Исках да ви кажа, че получих бележка от абатството Бърмъндзи.
Той я взема от ръката ми и я прочита мълчаливо.
— Аха. Тя сигурно знае, че Джеймс е мъртъв.
— Това ли има предвид? Пише само, че няма да поеме по Големия северен път. Как е умрял кралят? Как е могло да се случи подобно нещо?
— В битка — казва Хенри кратко. — Неговата страна подкрепи сина му срещу него. Изглежда, че някои от нас не могат да имат доверие дори на кръвните си роднини. Не можеш да бъдеш сигурен в собствения си наследник, камо ли пък в майка си.
Внимавам да не поглеждам към сър Едуард.
— Съжалявам, ако това ни причинява неприятности — казвам с равен тон.
Хенри кимва.
— Във всеки случай, имаме нов приятел в лицето на сър Едуард.
Усмихвам се леко. Сър Едуард се покланя.
— Сър Едуард ще се прибере в Англия догодина — казва Хенри. — Той служеше предано на баща ви, а сега ще служи на мен.
При тази перспектива сър Едуард придобива бодро изражение и се покланя отново.
— Така че, когато отговаряте на майка си, можете да ѝ съобщите, че сте видели стария ѝ приятел — предлага Хенри.
Кимвам и тръгвам към вратата.
— Кажете ѝ също и че сър Едуард е имал един дързък паж, който се е възгордял твърде много, но че сега той е напуснал службата при него и е отишъл да работи за един търговец на коприна. Никой не знае къде е сега. Може да е заминал да търгува в Африка, може би в Китай, никой не знае.
— Ще ѝ съобщя това, ако желаете — казвам.
— Тя ще разбере кого имам предвид — усмихва се Хенри. — Кажете ѝ, че пажът е бил едно безочливо малко момче, което обичало да се преоблича в чужди копринени одежди, но сега има нов господар — по една случайност търговец на коприна, така че момчето ще подхожда за работата, и че е заминало с него и е изчезнало окончателно.
Дворецът Гринич, Лондон
Коледа 1488 г.
Тревожното озъртане на Тюдорите из ненадеждния свят, който ги заобикаля, престава за коледните празненства, сякаш най-сетне е възможно дните да минават, да се случват дребни събития и да се пишат и получават бележки, без да се налага Хенри да вижда всичко и да знае всичко. Изглежда, че с потъването на невидимото момче в неизвестността не остава за какво друго да бъдем нащрек, и шпионите по пристанищата и стражите по пътищата могат да си отдъхнат. Дори Нейна светлост майката на краля изоставя намръщеното си изражение и наблюдава с лека усмивка пристигането на бъдника, шутовете, актьорите, участниците в пантомими и коледния хор. Позволяват на Маргарет да посети брат си в Тауър, и тя се връща в Гринич толкова щастлива, колкото не е била от доста време насам.
— Кралят му позволява да има учител и книги — казва тя. — Има и лютня. Свири и композира песни, изпя ми една.
Хенри идва в стаята ми всяка вечер след вечеря, седи до огъня и ние разговаряме за изминалия ден; понякога ляга с мен, понякога остава с мен до сутринта. Чувстваме се удобно заедно, дори сме нежни един към друг. Когато слугите идват да оправят леглото и да ми свалят робата, той ги отстранява с махване на ръка. „Оставете ни“, казва, и когато те излязат и затварят вратата, той сам изхлузва робата от раменете ми. Целува голото ми рамо и ми помага да се настаня във високото легло. Все още облечен, ляга до мен на леглото и нежно отмята косата от лицето ми.
— Много си красива — казва. — А това е третата ни Коледа заедно. Чувствам се като мъж, сключил добър брак, женен отдавна, и то за красива съпруга.
Лежа неподвижно и го оставям да дръпне панделката от края на плитката ми и да прокара пръсти през лъскавите златисти кичури коса.