Выбрать главу

Джесика Сен Клер

Бялата роза

Глава 1

Колорадо…

Дилижансът, който пътуваше към Денвър в този априлски ден на 1859 година, трудно можеше да бъде наречен удобно средство за транспорт. Тромавата пощенска кола за кой ли път отново се наклони, попадайки в запълнения с кал коловоз и след това се измъкна с рязко отскачане. Сабрина Уелс направи безнадежден опит да запази равновесие, като се вкопчи в помощните ремъци, поставени точно с тази цел. Опита се да надзърне през мръсните прозорци към ужасяващата пустош на земите край нея. Все повече започваше да й се струва, че се е отправила на безкрайно и отчайващо неудобно пътуване в нищото през тези плоски и безплодни равнини, сред прашните нюанси на кафявия прахоляк, който се простираше чак до далечната синева на пустия хоризонт. Стисна зъби при поредното разтърсване, което я захвърли към твърдото дърво на прозоречната рамка. Последва нов тласък, който я метна в противоположната посока към мъжа, който седеше до нея на претъпканата, тясна седалка. Помисли си, че той поне беше по-мек от рамката на прозореца, но от него се разнасяше смрадта на едноседмична пот и киселата миризма на стар тютюн за дъвчене. Все пак може би рамката на прозореца беше за предпочитане. Напоследък пастрокът й я бе научил да живее с по няколко синини, но животът, който открай време бе водила в облицованата с камъни къща във Филаделфия, определено не я бе подготвил за тези неприятни страни на битието в Западните територии.

Дилижансът беше предвиден да побере удобно четирима пътници, най-много пет или шест. Този возеше седмина, плюс кочияша и пазача, който седеше до него. Един от спътниците й преди известно време се бе пошегувал, че само истински дълбокото отчаяние или блясъкът на буци самородно злато биха могли да накарат човек с всичкия си да поеме риска на отвратителния преход през Смоуки Хил, от Сейнт Джоузеф до миньорското градче Чери Крийк. Сабрина не знаеше защо го правеше. Дори не знаеше къде се намира Чери Крийк и предпочете да не разпитва. Вече знаеше прекалено много, за да се чувства удобно, твърде много за тези сухи, голи, прашни западни равнини — без пътища, дори на места без следи от човешки крак. Това беше една дива, безплодна, кафява земя на мъже, за които нямаше закон и които често се държаха жестоко. Миля след миля се точеха тези сухи, незаселени и пусти земи, обрасли с пелин, насечени от каменисти дерета, чиито единствени обитатели бяха ястребите и койотите, и също тъй дивите мародерстващи банди индианци.

Тази погранична зона, наречена Колорадо, беше нецивилизована, неопитомена и варварска. Жителите й сякаш бяха покрити с кора от пот и прах, и използваха език, какъвто Сабрина никога преди не бе чувала. В този кошмарен свят мъжете не бяха джентълмените, а жените не бяха дамите от изтънчения живот, който познаваше от рождението си.

Сабрина се боеше от него, дори го мразеше, но нито за миг не се бе съмнявала, че ще бъде така. Нито пък Гарвис, помисли си тя с горчив гняв. Пастрокът й я бе изпратил тук, за да сломи духа й и да я подтикне да му се подчини. Желаеше той да командва, а тя да подписва, иначе щяла да бъде заточена в тези земи, забравени от Бога.

Е, планът му ще се обърне срещу самия него, рече си тя с непоколебимо непокорство. Няма да се поддаде на тормоза на Гарвис Треймор. Никога. Щеше да достигне някак отново до своят разумен и цивилизован свят и да си възвърне наследството, което Гарвис бе решил да й отнеме. Веднъж вече бе го надхитрила, бързо си напомни тя. В Сейнт Джоузеф бе успяла да се измъкне от своите „настойници“ и да се качи на този дилижанс, който отиваше към някакъв миньорски град, наречен Денвър.

Колата продължаваше отново и отново да подскача върху това, което трудно можеше да се нарече път, уцелвайки сякаш по нечия недоброжелателна воля всяка дупка и локва. Сабрина се държеше с мрачна решителност за ремъците, стискаше зъби и се взираше през прозореца към прашните кафяви равнини. Все още не се виждаше нищо друго, освен равнини и далечни планини. Пътят не даваше признаци на подобрение. Никакви къщи, дори окаяни хижи не нарушаваха пустошта.

Къде беше Денвър, запита се тя. Какво беше Денвър? Поне беше чувала за Санта Фе, който трябваше да бъде нейната крайна цел.

Може би — само като предположение, неспокойно си помисли тя — този скок в неизвестното можеше да се окаже грешка. Затвори очи и облегна глава на мръсното стъкло, безуспешно опитвайки се да спре нахлулия поток от страхове и съмнения. „Грешка е, веднага зашепна в нея тих глас. Грешка, грешка, грешка, грешка“ ка…

„За Бога, Сабрина, предай се — замоли я тихият гласец. — Предай се на Гарвис. Нямаш друга възможност. Не можеш да живееш тук. Виж навън! Няма да оцелееш. Само скали и изсъхнали локви. Скорпиони и змии. Нищо тук не е като във Филаделфия. Дори синевата на небето не е същата. А сега дори не знаеш къде отиваш!“