— Щом наближим Санта Фе, ще те сложа върху денка на гърба на товарната кобила и ще те завия с одеяло презглава — Дейн поклати глава, а очите му проблеснаха от удивление пред собствения му ненаситен апетит към девойката. — Ще ми е нужно малко внимание, а като пътуваме двамата, не мога да се съсредоточа.
Сабрина само се разсмя и стисна пръстите му, докато Дейн отстъпваше от нея към товарната кобила.
— Аз все още не се оплаквам, нали?
Дейн само се засмя през рамо и смъкна денка на земята. След това отново се изправи и посегна към поводите на кобилата.
— Мисля, че след Санта Фе може би ще те заведа в Сан Франциско. Оттам ще идем в Сакраменто Вали. А след това, ако искаш, можем да направим едно малко пътуване из Европа…
— Европа ли? — Сабрина изненадано повдигна вежди. — Нямах представа, че можеш да си позволиш подобно нещо, Дейн! Как един трапер от Запада може да събере пари за пътуване из Европа?
— О, има все още много тайни, които не знаеш. Не съм ти разказвал много за живота си, Бри, но това — суровият живот, тези планини и чейените — е само една малка част от него. Значително по-голямата част остава в…
Сабрина не го слушаше. Долови с крайчеца на окото си някакво движение по хълма отсреща. Намръщи се и присви очи, за да вижда по-добре на силната слънчева светлина. Животно ли беше? Или някой миньор? Или индианец? Напрегна се изведнъж, зелените й очи се разшириха от уплаха и тя отвори уста, за да викне в предупреждение.
Дейн забеляза неочакваната й неподвижност и се озадачи. Почти веднага обърна глава, за да проследи погледа й. Едновременно с вика й се разнесе единичен, силен изстрел, който разби света на Сабрина в хиляди късчета, които вече не можеха да се съберат, подобно на кристален съд, разпръснал се във водопад от блестящи в цветовете на дъгата отломки. По-късно Сабрина не беше сигурна какво точно се бе случило, нито можа да възстанови реда на събитията. Дейн започна да пада и тя се втурна към него. Пищеше, но не чуваше звук. Знаеше само, че крещи, тъй като ехото на гласа й отекваше в ума й примесено със заглъхващия пукот на пушката. След това събитията последваха като в сън. Кристалната яснота на майското слънце вече не даваше топлина, краката й не чувстваха земята под тях, докато бягаше. И макар по-късно да знаеше, че втурването й към Дейн бе продължило само няколко секунди, защото той още не беше паднал съвсем, когато стигна до него, в този миг й се струваше, че тича вече цяла вечност. Краката й се движеха, дърветата отминаваха, но сякаш минаха векове, докато стигне до Дейн. Успя само да промуши едната си ръка под гърба му, преди той да падне на земята. Ударът беше силен и я върна към реалността.
Сабрина се хвърли върху него с писък, сега вече в състояние да чуе гласа си, който отекваше отново и отново в ушите й. Кръвта беше започнала да избива през ризата му от еленова кожа и се разширяваше в тъмно, зловещо петно точно под лявата му лопатка. Сабрина се опита да я избърше с пръсти, сякаш така можеше да махне раната и Дейн щеше да седне на тревата и да се разсмее, защото бе успял толкова силно да я изплаши. Но той не помръдваше, дори не пъшкаше. Лежеше сред ливадата, с лице бяло като тебешир, със спуснати клепачи и полуотворена уста. Кръвта продължаваше да се просмуква и да напоява ризата му. Сабрина го прегърна и изпищя отново — безумен, мъчителен писък на смъртно ранено животно. Гласът й отекна в планинския въздух. Сабрина притисна лице към изчезващата топлина на тялото му, без да обръща внимание на кръвта, която цапаше лицето и косата й.
Нечии груби ръце я хванаха отзад и със сила я дръпнаха от Дейн. Тя се помъчи да се отскубне и да се върне при него, след това се обърна към мъжа зад нея, заслепена от сълзите, които до този миг не бе почувствала, че се стичат по лицето й. Изпищя от мъка, от ярост и отчаяние и заби нокти в лицето му, нахвърляйки се срещу него като пума. Последва един-единствен зашеметяващ удар по лицето й и след това нищо, само мрак като в бездънен каньон. Сабрина доброволно се хвърли в него, надявайки се, че там я чака смъртта. Ако сърцето на Дейн беше пробито от куршум, то същият този куршум бе разбил нейното на хиляди късчета. По-добре, отколкото да се мъчи да живее без Дейн.
Гарвис Треймор се отпусна назад в огромния, люлеещ се стол, тапициран с фина кожа, поставен до широкия прозорец. На лицето му се оформи лека усмивка, докато четеше писмото. Клейтън Лоуъл бе проследил момичето до Денвър. За съжаление, тя не беше отвлечена от индианците, които бяха нападнали дилижанса, но поне отново я бяха открили. Сега живееше под закрилата на един мъж на име Морган, който, ако се съдеше по слуховете, не беше човек, с когото можеха да си играят. Лоуъл беше наредил на Бригс и Сампсън да не поемат никакви рискове с Морган и да върнат момичето на всяка цена, независимо от средствата. Доколкото познаваше Лоуъл, сигурно вече го беше направил, предположи Гарвис Треймор. Пощата от Запада закъсняваше с около три седмици и при все че писмото беше с клеймо от тридесети април, сега вече беше двадесет и седми май.