Треймор остави писмото върху полираното орехово бюро, вдигна кристалната чаша и отпи още една глътка коняк, след това поднесе към устните си хаванска пура, всмука дълбоко и бавно изпусна дима. За първи път от месец насам се чувстваше отново спокоен от развоя на събитията. Утринният вестник тръбеше за свадата между Севера и Юга, но за Треймор нещата вече бяха ясни. Не се безпокоеше особено дали щеше да избухне война. Беше твърде стар, за да очакват от него да отиде да се бие и във всички случаи имаше достатъчно пари, за да се откупи, ако се опитаха да го мобилизират. Мелниците и фабриките на тръста на Уелсови щяха да донесат големи печалби от войната. Щеше да има нужда от униформи, от муниции и различни принадлежности. А по време на война нямаше да има големи възможности да проверяват качествата на продукцията. Всичко щеше да се доставя директно на фронта. Ако някоя пратка дрехи имаше дефекти, или в барута имаше примесен малко талк, кой щеше да разбере? Само бедният кучи син, чиято дреха щеше да се скъса или чиято пушка нямаше да гръмне. И той едва ли щеше да се върне, за да съобщи оплакванията си.
Треймор се засмя и прекара пръсти по дългата си, гъста брада, която покриваше по-голямата част от лицето му. Да, реши той, като взе писмото на Клейтън, сгъна го и го постави грижливо в чекмеджето на бюрото, 1859 година се очертаваше да бъде просто прекрасна.
Светът изглеждаше неестествено в здрача — мрачен и безжизнен, изпълнен с гротескни сенки и свръхестествена неподвижност. Не твърде различен от сърцето й, мълчаливо си помисли Сабрина, като погледна надолу към боба и прегорялото месо в чинията си. Бяха изминали шест дни, откакто Дейн беше паднал в ръцете й, а кръвта му беше обагрила тревата на онази поляна в Саут Парк. Стръмният, скалист път на прохода Рейтън отново беше отстъпил място на равнините — плоски и сухи, като онези, през които достигнаха до Денвър. За разлика от тях, сега тук-там се виждаха дребни борчета и разкривени от вятъра хвойнови храсти.
През първите няколко дни Сабрина беше останала вцепенена от шока. Сякаш сърцето й се беше превърнало в камък, когато видя кръвта на Дейн и на ужасната му неподвижност. След това ледът се беше разтопил в мрачно, болезнено осъзнаване на истината, а болката се засилваше, вместо да започне да отминава. Самотното пробуждане всяка сутрин остро й напомняше какво се беше случило и какво бе изгубила. Така ли щеше да продължава, чудеше се безмълвно тя? Щеше да става все по-зле и по-зле? Това ли означаваше сърцето ти да бъде разбито? Винаги бе считала този израз за твърде поетичен, но сега го чувстваше физически — този ужасяващ, непоносим студ, който се надигаше в сърцето й, болка, която никога не секваше, а вместо това ставаше по-остра и бе невъзможно да бъде пренебрегната.
— Изяж си вечерята — мъжът, наречен Бригс, посочи надменно към чинията. — Не ни плащат, за да закараме скелет в Санта Фе.
Сабрина повдигна очи към него и го изгледа за миг, след това вдигна чинията и я хвърли по него. Тя се удари в гърдите му с глухо тупване. Бобът се размаза по предницата на ризата му. Бригс изруга и пристъпи към нея с разкривено от гняв лице.
— Това е последният път, когато ще търпя нещо…
— Стой!
Сабрина видя как гневът на лицето на Бригс бавно отстъпва място на намусено подчинение. Следотърсачът Джошуа Карвър се беше намесил по този твърд начин, който така болезнено й напомни за Дейн. След това той се изправи и се приближи към нея. Не беше нито млад, нито красив, но изглеждаше достатъчно почтен. Присъствието му сред другите двама мъже изглеждаше странно.
Карвър поклати глава и се приближи към девойката. Не за първи път той се намесваше в нейна полза, но при всеки подобен случай се заклеваше това да е последното му обаждане. Сабрина изглеждаше твърдо решена да предизвика Бригс или Сампсън да я убият.
— Госпожице Уелс, никога ли няма да се научите? — той въздъхна тихо и й подаде своята порция, след което се наведе и напълни отново чинията, която Сабрина беше хвърлила.
— А защо трябва да се уча?
— Защото, ако не го направите, ще ги накарате да ви убият — той седна с кръстосани крака до нея, без да изпуска от предпазливия си поглед другите двама мъже. Заради начина, по който бяха застреляли Морган в гърба, нямаше никакво намерение безгрижно да им предоставя своя като мишена. — Нали нямате причина да го правите?