— Нямам ли? — Сабрина го изгледа със студена омраза, а ръцете й изведнъж се разтрепериха. — След като те убиха Дейн? Може би си мислите, че трябва да им се поклоня и да поблагодаря и на трима ви.
Карвър свъси вежди и отново въздъхна. Досега момичето не беше обелило нито дума. Сега поне говореше.
— Госпожице Уелс, нямам никакво участие в това. Дори не бях видял пушката на Бригс, а след това беше твърде късно. И след като повдигнахме този въпрос, трябва да ви кажа, че проявихте странно състрадание към мъжа, който ви беше отвлякъл и…
— Отвлякъл ли? — за миг Сабрина го погледна недоверчиво, след това се разсмя — грозен, горчив звук. — Кой ви каза това или няма нужда да питам? — тя извърна очи от следотърсача и отново заби поглед в недокоснатата храна. — Дейн не ме беше отвлякъл, мистър Карвър. Той ми спаси живота. На няколко пъти — гласът й затихна до едва доловим шепот. — Той ми беше съпруг и аз го обичах повече от живота си.
Последва кратко мълчание, докато ловецът се опитваше да проумее казаното. Очите му погледнаха за миг към пръстите й, но там нямаше венчална халка. Не че това доказваше нещо. Църковните церемонии трудно се осъществяваха по тези места дори сега, когато времената бяха толкова по-цивилизовани в сравнение с преди няколко години.
— Наеха ме да намеря едно момиче, което е било отвлечено.
— Тогава някой ви е излъгал. И все още искам да ви убия, мистър Карвър, както и Бригс и Сампсън, стига само да ми се отдаде възможност.
Карвър остана на мястото си и запълни мълчанието си с храната. След това избърса устата си с ръкава на ризата си от еленова кожа. Цялата история започваше да става подозрителна. А и начинът, по който момичето бе изпищяло… беше се втурнало към мъжа и бе извикало името му…
— Много съжалявам, госпожо — каза той най-накрая. — Бих искал да бъда приятел, а не враг. Подведоха ме.
— Като сте приятел, ще върнете ли Дейн? Искате ли да се върнем в Саут Парк, мистър Карвър, и да видим какво можем все още да направим за него? — тя изгреба с рязко движение боба от чинията си в неочакван пристъп на гняв. Почувства, че очите й се пълнят със сълзи, първите сълзи от онзи ужасен ден. — Проклет да сте! Махайте се и ме оставете на мира. Вие сте същият негодник като тях! Тръгнахте, без дори да проверите дали е мъртъв! — сълзите вече се стичаха по бузите й и я изгаряха. Беше дочула безгрижната забележка на Бригс към Карвър в деня, когато бяха убили Дейн. Беше му подхвърлил, че вълците щели да се погрижат за Морган, ако все още е жив. Представата за Дейн, лежащ там безпомощно, беше повече, отколкото можеше да понесе. Дори да беше мъртъв, можеха поне да го погребат.
Карвър се намръщи, като си спомни колко бяха бързали да се махнат от мястото. Девойката беше толкова вцепенена, че явно не беше забелязала индианците, които бяха изскочили от гората. Слава Богу, че не бяха с коне. Дори при това положение бяха яздили безспирно цял ден и цяла нощ, за да се отдалечат достатъчно от диваците. Ако мъжът на момичето не е бил мъртъв от куршума, индианците със сигурност са го довършили. Но му се стори, че ще е по-добре да не й го казва.
— Не се измъчвайте с тези мисли, госпожо — каза най-сетне той, като дочу приглушените нещастни звуци, които издаваше Сабрина. — Той беше мъртъв, разберете го. Куршумът мина право през сърце го му. Виждаше се от пръв поглед. Нямаше какво да проверяваме. Ако това ще ви утеши, умрял е бързо. Никога няма да узнае какво го е сполетяло.
Разговорът остави неприятен вкус в устата му. Без да чака отговора на момичето, Карвър се надигна и я остави да плаче. Нямаше смисъл да се разстройва, това нямаше да помогне с нищо. Но поне можеше да я пази от другите двама и да я отведе здрава и читава в Санта Фе. След това щеше да поговори малко с Клейтън Лоуъл. Джошуа Карвър не обичаше да го правят на глупак.
Лицето на Бягащия вълк беше непроницаемо, докато коленичеше до приятеля си. Само черните му очи издаваха колко дълбоко е загрижен. Повече от три дни бяха изминали откакто Черната мечка се беше върнал в селото и бе докарал ранения бледолик. Бяха излезли на лов сред планините, из почините на юг, където в изобилие имаше лосове и антилопи, и се бяха върнали с повече от достатъчно месо за сватбеното тържество на дъщеря му. Чейенът обърна глава към жена си и изръмжа няколко думи. Сладката череша поклати глава и отново се надвеси, за да избърше лицето и гърдите на Белия орел. И днес не се беше събудил. Нещо по-лошо — треската му се засилваше.