Бягащия вълк безпомощно сви рамене и се отдръпна, за да си сипе сам вечеря. Лекарствата на Белия орел бяха силни и добри, но Бягащия вълк започваше да се съмнява, че този път щяха да помогнат. Куршумът на другия бледолик беше пронизал тялото му само на косъм от сърцето. Беше го спасило това, че куршумът се беше ударил в едно ребро, което го беше отклонило. Черната мечка не бе успял да достигне мъжът, който откраднал Бялата роза, защото оставил коня си, за да дебне пеша една антилопа. Поне беше успял да докара до селото Белия орел, макар и полужив, ако се съдеше по напоеното с кръв одеяло върху носилката.
Сладката череша промърмори нещо до ухото му и Бягащия вълк се обърна към нея, замисли се за миг, след което поклати отрицателно глава. Не, нямаше нужда все още да викат отново шамана. Той вече беше тук два пъти, но искаше много висока такса за лечителските си услуги. Утре, ако Белия орел все още беше жив, можеше да приеме, че услугите му си струват цената. Шаманът беше прогонил с танци злите духове, които горяха приятеля му като с пламъци и го държаха безмълвен като мъртвец. До утре Сладката череша щеше да използва богатия си опит в лечението на рани. Щеше да слага в раната му примесената с билки пилешка кръв, а също и топлата, силна кръв на един голям хубав елен с много рога, която да замести изгубената от Белия орел. Ако той оживееше, щеше да бъде бърз като елен в преследването на мъжете, които бяха откраднали жена му.
Сабрина измерваше пътуването по два начина. Първо, отминаваха различни забележителности, които Джошуа Карвър й показваше. В Моура минаха покрай каменните сгради на военния комплекс Форт Юниън. В него имаше квартири за офицерите, бараки, болница, складове, работилници и дори, за нейна изненада, пералня. Пак в Моура, в съседство със стените на форта, бяха разположени няколко къщи, ковачница и магазин, наречен „магазинът на Кесиди“, в който продаваха най-различни неща. След това последва един хълм от черен базалт, наречен Уигън Маунтин, който отбелязваше сливането на прохода Рейтън през Испанските върхове с началото на прехода Симарон през безводните, пустинни земи. Оттам до Санта Фе, както й каза Карвър, имаше само един път — широк, добре отъпкан и плосък като лист хартия, който водеше към планината, наречена от Карвър Отшелнически връх. Оттам до Санта Фе нямало повече от няколко дни път.
Другият начин, по който измерваше пътуването, бе посредством степента на възстановяването си от шока след смъртта на Дейн. Сега вече можеше отново да мисли ясно, рационално и логично. Омразата й към Бригс и Сампсън не беше отслабнала, дори може би се бе засилила. Сабрина беше започнала да крои конкретни планове как да отмъсти за смъртта на Дейн. Първо, трябваше да напише писмо на Тревис Брюстър. Той щеше да дойде в Санта Фе и да й помогне да се справи с Клейтън Лоуъл, дори да й помогне да избяга, ако се налагаше. Второ, Тревис можеше да й помогне да отмъсти за убийството на Дейн. Джошуа Карвър през цялото пътуване се бе държал като почтен неин защитник и се бе съгласил да изпрати писмото й до Тревис, но повече от това Сабрина не желаеше да му се доверява. Колкото и невинен да беше, ако той не ги беше водил, пазачите й никога нямаше да стигнат толкова далеч от Денвър.
Що се отнася до Дейн, спомените й не бяха по-малко болезнени. Всъщност Сабрина се съмняваше, че някога биха могли да станат. Но освен това в тях откриваше скрита радост, спомняйки си съвършенството на кратките мигове, които бяха прекарали заедно — удоволствието от сливането на телата им, усмивките му, дори отделни изражения на лицето му. Дейн не си беше отишъл съвсем, защото можеше да си го представя.
Освен това през онази вечер, когато Джошуа Карвър й беше казал, че Дейн Морган със сигурност е бил мъртъв, нещо дълбоко в душата й сякаш си беше отишло. Може би думите му бяха убили тайната надежда, която Сабрина хранеше, при все че не беше я признавала дори пред себе си. Сега емоциите й бяха само повърхностни: гняв, нетърпение, неудобство, слънчева светлина, нощна тъма, студ или жега — реакции към един свят, който повече не можеше да докосне душата й. Може би беше станало точно това. Може би душата й бе загинала заедно с Дейн в онази красива долина на запад от връх Пайк! Може би заради това бе в състояние толкова хладнокръвно да мисли как да убие Бригс и Сампсън. Това беше единственото нещо, което имаше значение за нея. След като приключеше с тях, може би отново щеше да обърне внимание на живота и да се опита да потърси причина, поради която да го направи.
Бягащия вълк се завъртя неспокойно върху бизонските кожи и се намръщи в мрака на типито. Все още имаше време до зазоряване и не беше сигурен какво го бе събудило. Остана да лежи неподвижен, ослушвайки се, но единствените звуци бяха тези, които се чуваха обикновено: вятърът, конете, кучетата, далечният вой на койотите и звукът от дишането на спящото му семейство. Въздъхна тихо и се изправи, като се стараеше да не събуди Сладката череша, която лежеше до него. Сребърния гълъб бе заспала до Белия орел. Момичето беше изтощено, отбеляза той с бащина загриженост — колкото от безпомощна загриженост, от тревогите и грижите за ранения.