Бяха изминали осем дни откакто приятелят му беше ранен в планините — осем дни, през които той беше кървил, измъчван от треска, и беше станал блед и мършав като брезова кора. Шаманът беше идвал отново предишния ден и си беше тръгнал отново, но все още нямаше промяна. След като Белия орел умреше, трябваше да изоставят типито. Иначе духът на мъртвия воин щеше да пътува със семейството и макар Белия орел да беше добър приятел и смел воин, все пак беше невъзможно да оставят един дух да живее с тях. Все още не беше решил дали да убие красивия кафяв жребец на приятеля си, за да може Белия орел да има кон в отвъдния свят. Може би един от най-добрите му бойни коне щеше да свърши същата работа, а жребецът можеше да остане, за да наплоди хубави кончета за цялото племе.
Изведнъж сред шума на вятъра се чу тих, приглушен стон. Бягащия вълк потрепери суеверно и припряно зашепна молитва към бога вълк, който беше негов личен закрилник. В такъв случай щеше да принесе в жертва кафявия жребец, бързо промени решението си той. Не искаше да обижда нито един от духовете защитници на приятеля му като…
— Татко!
Гласът на момичето го накара да се обърне. Мислеше, че Сребърния гълъб спи.
— Татко, мисля, че се събужда…
Бягащия вълк за миг я изгледа недоверчиво, объркан от недоспиването и внезапно прекъснатите му мисли. В себе си вече беше приел Белия орел за мъртъв. А сега дъщеря му казваше нещо съвсем друго.
— Събужда ли се, или умира? — лицето на Сребърния гълъб в миг помръкна и Бягащия вълк бързо пристъпи към нея, съжалявайки за думите си. — Събуди майка си — нареди той по-нежно и докосна рамото й. Каквото и да ставаше, щеше да му е нужна помощта на Сладката череша. Би могла да се погрижи за Белия орел или да утеши най-голямата им дъщеря.
Дейн се опита да преглътне. Гърлото му беше ужасно пресъхнало, а освен това чу някакъв стенещ звук, който го бе събудил. Нещо студено и мокро докосна лицето му и той въздъхна доволно, опитвайки се да обърне глава към него. Оказа се невъзможно. Главата му сякаш беше пълна с олово, а мускулите го боляха и бяха схванати. Мокрото нещо докосна устните му и няколко капки се процедиха през разтворените му устни. Вода е, реши той. Студена и вкусна. Опита се да преглътне твърде бързо и се закашля. Гърдите му се разтресоха от толкова силен спазъм, че болката го опари като огън. Нещо притисна здраво раменете му. Дейн трескаво отвори очи и инстинктивно се опита да се измъкне от хватката.
— Стой спокойно! — рече лаконично Бягащия вълк, който се опасяваше, че с усилията си приятелят му може отново да отвори ужасната, зейнала рана.
Дейн се подчини механично, чувствайки как болката бързо стихва. Свъси вежди на слабата светлина, като се помъчи да разпознае формите, които се движеха край него, без да може да фокусира погледа си върху тях. Тежестта се вдигна от раменете му и Дейн отново въздъхна, а очите му се затвориха.
Сладката череша направи знак на мъжа си да отстъпи, приведе се отново над бледото лице на белия воин и докосна устните му с напоеното във вода парче плат. Този път той преглътна по-лесно и тя повтори действието няколко пъти, мърморейки същевременно тихи нареждания към Сребърния гълъб. Момичето донесе една паница с хладка супа от костен мозък и помогна на майка си да я наклони и да я опре до устните на Белия орел. Една малка глътка. След това още една. Сладката череша предупреди момичето, когато то отново поднесе към устните на Дейн купата със супа. Не по много наведнъж. По-добре да оставят болния воин недохранен, отколкото стомахът му да изхвърли всичко. След четвъртата глътка тя побутна Сребърния гълъб да се отдръпне, след това внимателно отпусна главата на Дейн върху бизонската постелка. Засега стига толкова — нека да поспи. Когато слънцето се вдигне на небето, ако Белия орел не се е събудил още, Сребърния гълъб можеше да го събуди и отново да го нахрани, да измие лицето и гърдите му и да смени компреса от дървесен мъх, който покриваше заздравяващата рана.
Бягащия вълк изрази задоволството си с едно-единствено изръмжаване. Искаше му се да няма никой, за да може да прегърне Сладката череша и да затанцува от радост. Значи приятелят му щеше да живее! Жена му току-що го бе споменала на момичето, а беше толкова песимистично настроена преди. Сладката череша е най-добрият доктор, възхитен реши той и излезе от типито на въздух. Сега нямаше да им се налага да изоставят типито или да убиват кафявия жребец. Всъщност, замислено реши той, вместо да убива жребеца, още днес щеше да го заведе при някоя кобила, на която й беше време за заплождане. Още няколко седмици Белия орел щеше да бъде твърде слаб за лов, така че тази сделка щеше да бъде честна. Приятелят му нямаше да се притеснява, че е в тежест на семейството на Бягащия вълк. В замяна кобилите му щяха да родят хубави жребчета от коня, който можеше да надбяга самия вятър. Чейенът се усмихна и измърмори някакво заклинание. Докато вървеше, направи няколко стъпки, сякаш танцуваше, обхванат от искрена радост. Това беше един добър, наистина добър ден.