— Не, разбира се, че не съм, Тревис — Сабрина се засмя насила, без да усети горчивината в гласа си. — Но… аз… имам един проблем. Всъщност няколко проблема. И чрез брака си с Клейтън ще ги разреша всичките.
— Проблеми ли? Какво искаш да кажеш?
— Знам, че ще ти прозвучи налудничаво, Тревис. Всъщност на всеки ще му прозвучи така, но Дейн и аз се оженихме в планините. Неофициално, разбира се, но все пак… направихме това, което правят женените хора — разкри тайната тя, като се изчерви. — А сега имам причини да смятам, че може би съм… като семейна жена.
Последва един конфузен миг мълчание.
— Тогава омъжи се за мен, Сабрина. Аз ще се грижа за теб. И ще отгледам детето като свое.
— Никога не бих могла да те обикна, Тревис.
— Но също така не обичаш Лоуъл, Сабрина.
— Не мога да ти сторя това, Тревис, не мога. Все пак ти благодаря за предложението. Все още си млад и имаш време да си намериш момиче, в което да се влюбиш.
— Никога, Сабрина, само с…
— Ще имаш жена, която ще обичаш, и свое собствено семейство — продължи тя, стискайки нежно ръцете му. — Докато Клейтън… аз няма да му причиня никаква неприятност, като се омъжа за него. Дори донякъде ще му бъде от полза — тя спря и се извърна, като продължи да говори сякаш на себе си. — Никога няма да обичам някой друг, освен Дейн. Знам го. Когато той умря… трябваше да умра и аз. В този смисъл животът ми е приключен, докато твоят едва започва. Клейтън го разбира. Той няма да очаква да му предложа нещо повече от това, което мога. Всъщност нищо друго, освен моето… приятелство. Но не и сърцето си.
Тревис замълча, опитвайки се да осмисли казаното от девойката.
— Аз също ще бъда щастлив, Сабрина, с всичко, което би могла да ми дадеш.
— Не, няма да бъдеш. О, да, отначало ще си мислиш, че си щастлив. Но години наред ще се опитваш да ме накараш да отвърна на любовта ти и когато това не стане… тази мисъл ще те преследва ден и нощ, Тревис. Ще знаеш, че всеки път, когато ме докосваш, всеки път, когато ми говориш, аз ще мисля за Дейн.
— А ти… а ти сигурна ли си?
Сабрина се поколеба, след това кимна. Каква друга причина би могло да има? Беше твърде изискано възпитана, за да предположи, че причината за закъснението биха могли да бъдат шоковете, които бе преживяла през последните месеци, промените в надморската височина, дори любовните преживявания с Дейн. Всяка една от тези причини можеше да й е повлияла.
— Да, сигурна съм — промърмори тя най-накрая — и се надявам да имам син от него.
Последва дълго мълчание.
— В такъв случай, ще остана в Санта Фе до венчавката ти, Сабрина. В случай че промениш решението си.
Дейн се смъкна от коня. Движението предизвика остра болка в гърба му. Беше от счупената от куршума кост. Мускулите заздравяваха по-бързо от костите, а острите краищата на счупеното ребро бодяха като копие. Облегна се на коня, докато болката отмине. Поне беше преминал Симарон, със заплахите на враждебната природа и още по-враждебните команчи. Беше стигнал до Моура, където се срещаха пътищата през Рейтън и Симарон, за да продължат заедно към Санта Фе. Сигурно му оставаше не повече от един ден път. А след това ще трябва да намери Сабрина и онзи мъж, Клейтън Лоуъл. Това сигурно нямаше да бъде трудно, ако Сабрина все още беше в Санта Фе, напомни си той, и ако все още не беше отведена някъде другаде, където щеше да е по-трудно да я проследи.
Тревис спря на няколко стъпки от вратата на „Магазинът на Кесиди“ и позволи на очите си да се приспособят от яркия блясък на юлското слънце навън към сумрака вътре. Сабрина беше омъжена — ако не щастливо, поне сигурно. А за него щеше да бъде прекалено болезнено да остава повече в къщата на съпруга й. Клейтън Лоуъл се държеше достатъчно почтено с момичето, въпреки че беше много жалко, че надеждите на Сабрина да има дете се бяха провалили. Не би могло да бъде по-лошо, помисли си той. Толкова скоро след брака се бе разбрало, че не чака дете, и Тревис не можеше да не си зададе въпроса дали изобщо щеше да поиска да се омъжи, ако знаеше, че не е бременна. Едва ли.
Изведнъж спря като ударен от гръм и зяпна към мъжа, който се беше облегнал на един кафяв кон. Дейн? Но, за Бога, това беше невъзможно!
— Дейн? Дейн Морган!? — Тревис измина няколкото крачки, които го деляха от човека бегом, вдигайки облак прах по улицата зад себе си. — Мили Боже, Дейн…
Сабрина се претърколи в леглото при странния, слаб звук, който долови в тихата нощ на Санта Фе. Беше късно, вероятно доста след полунощ, предположи тя. Стана с въздишка и навлече тънкия копринен пеньоар над копринената си нощница.