Празненството за четвърти юли беше свършило преди няколко дни и градът се беше отпуснал в обичайното мързеливо, горещо спокойствие. Тесните улици вече не бяха изпълнени с тълпите празнуващи, а по прозорците липсваха пъстроцветните светлини. Тревис си бе тръгнал след празника, без да е сигурен накъде ще се отправи. Новините от изток бяха натъжили този Ден на независимостта. Няколко други младежи от Южна Каролина на неговата възраст бяха решили да се преместят в университета във Вирджиния или в други южни училища, вместо да се връщат в Харвард, Йейл или Принстън. Чертата беше теглена. И Тревис започваше неспокойно да гледа назад, към родните краища, към красивата плантация край Чарлстън, където беше израснал, към дома си, където може би щеше да бъде необходим, ако започнеше война срещу Севера. Реши, че ще се върне за малко в Денвър, но след това, в зависимост от новините през лятото, може би ще напусне Западните територии и ще тръгне… един Бог знае накъде.
— Война! — тихо прошепна в мрака Сабрина, наблюдавайки сънливото спокойствие на испанския град. Колко далеч изглеждаше всичко сега: янките и южняците, съюзът и разцеплението, аболиционизмът и робството. Ако казаното от Дейн се окажеше вярно и Линкълн бъдеше избран за президент и ако южните щати реагираха така, както мислеше той, и напуснеха останалите щати, бурята на войната щеше да избухне някъде през следващата година, в края на 1860 или началото на 86. Въпреки това, както стоеше в Санта Фе, щата Ню Мексико, през нощта на десети юли 1859 година и виждаше как всичко се струпва, без да може да му попречи, Сабрина внезапно реши, че прилича на налудничав сън.
Тръсна глава, за да се освободи от мислите си. Тревис беше единственият жив човек, който я интересуваше. Сабрина потрепери, чудейки се дали щяха да й го отнемат, както беше станало с всички останали. Вероятно, реши тя с въздишка. Изглежда, че животът се движеше точно по този път.
Звукът отново долетя и прекъсна мислите й. Сабрина любопитно се обърна в посоката откъдето идваше и наклони глава, за да чува по-добре. Идваше някъде от вътрешността на къщата, вероятно от хола на долния етаж или откъм спалнята на Клейтън. Беше слаб, писклив звук, като мяукането на гладно коте или като на изплашено животно. Сабрина подхвана в една ръка полите на дрехата си, спря при газената лампа и я запали. Напоследък си лягаше все по-късно и по-късно. Отегчението от ленивите дни бе довело безсънието. Сабрина нагласи пламъка и отвори вратата. Веднага осъзна, че звукът е по-силен, отколкото бе предполагала. И наистина идваше от спалнята на съпруга й. Не положи усилия да върви тихо надолу по дългото стълбище от полирано дърво. Просто се бе научила от Дейн да бъде безшумна в сравнение с другите хора. Посегна към вратата на Клейтън, но се поколеба. Сега вече звукът беше по-силен и приличаше на човешко хленчене, а не на животински звуци. Може би Клейтън сънуваше кошмар или беше нещастен заради нещо. Ако не изпитваше обич към него, можеше поне да прояви състрадание. Той се държеше почтително с нея, без дори да прояви настойчивост да консумира брака им.
Сабрина отвори вратата и ахна. Едва не изпусна лампата при вида на сцената, която я очакваше. Стомахът й се обърна, а викът й заседна в гърлото.
Клейтън Лоуъл вдигна глава и застина в също тъй силен шок, неспособен да помръдне. Остана на мястото си гол, вдигнал ръка, с тънък кожен камшик в нея, а под него лежеше младо мексиканско момиче. Той едновременно го биеше по раменете и пронизваше детинската му плът.
— О, Боже мой! — Сабрина изведнъж се стресна и отскочи назад. Стомахът й отново се сви в болезнен спазъм. Тя се обърна и със залитане се отправи към стаята си в другия край на коридора, като вдигна ръка към устата си, докато тичаше. Клейтън извика след нея, изоставил хленчещото дете, но Сабрина затръшна вратата и я заключи, опасявайки се съпругът й да не нахлуе след нея, след което изтича до легена и повърна. За Бога, ужасено си помисли тя, Клейтън е едно отвратително… мръсно животно! Да се гаври с едно дете на не повече от тринайсет — четиринайсет години!
— Сабрина!
Тя подскочи, когато чу гласа му, сви се и потрепери, но след това яростта й набра сила.
— Махай се от мен, Клейтън Лоуъл, ти… ти, покварена свиня такава! Или… или ще… — „Какво бих могла да сторя?“, безпомощно се зачуди тя. Да го застреля? Или да застреля себе си?
— Трябва да ме разбереш, Сабрина. Дълги години бях без жена и не исках да те безпокоя, скъпа, като имах предвид колко преуморена беше през последните седмици — отчаяно се молеше Клейтън, чудейки се в паниката си дали би могъл да убие Сабрина, без някой друг да разбере. Ако Сабрина решеше да се разведе с него, това щеше да развали всичко, всичко! Гарвис сигурно щеше да го убие в яда си! Да не говорим колко пари щеше да изгуби.