— Махай се оттук, Клейтън Лоуъл, и се закълни на своя мръсен бог, на който се молиш, никога да не ме докосваш с ръка! — Сабрина отново потрепери, докато викаше. Трябваше да го напусне. Трябваше да напише писмо на Тревис и да му каже да дойде и да я вземе. — Дори с пръст! Дори не ми подавай ръка, когато слизаме от каретата, Клейтън! Закълни се или, Бог ми е свидетел…
— Кълна се! Кълна се, Сабрина! Само не ме напускай!
Искреното отчаяние на Клейтън проби бронята на отвращението на девойката. Сабрина пое дълбоко дъх и затвори очи. О, Боже! Омъжена е за това чудовище. Дейн е мъртъв, а Тревис тръгна за Денвър и може би ще отиде да воюва. Какво по-добро бъдеще можеше да избере? Да се върне при пастрока си? При онзи злодей? В една страна, застанала на ръба на войната?
— Няма да те напусна, Клейтън — обеща тя, а лицето и потекоха горчиви сълзи. — Обещавам ти, че няма да те напусна. Само си върви. Върви си и никога не идвай при мен отново. Никога.
Клейтън облекчено измърмори, че е съгласен, и Сабрина чу отдалечаващия се звук на босите му ходила, които шляпаха силно в нощната тишина. Тя потръпна отново и остана свита до легена, като си мислеше, че животът й нямаше как да се обърка повече. Но, изглежда, че всичко отиваше към все по-лошо и по-лошо, отвъд всичко, което можеше да си представи.
Навън нощта на Санта Фе гордо отстъпи на зората и дебелите, белосани кирпичени стени на къщата на Лоуъл скриха отчаянието на девойката от ленивите, любопитни очи на минувачите по улицата. За Санта Фе това беше началото на един нормален летен ден. Улиците се оживиха, високите порти се отвориха за ежедневния пазар на слугите и посещенията на гостите. Слънцето напече по-силно, по улиците се вдигна прах и животът потече по обичайното си русло.
В Моура сутринта премина в следобед. Улиците бяха почти напълно безлюдни заради непоносимата лятна жега. Скупчените дървени и кирпичени постройки лежаха покрити с прах под безмилостните лъчи на слънцето. В „Кесиди“ Дейн отпи още една глътка от подлютената бира, която му бяха налели в голяма и тежка стъклена халба, и се учуди на спокойствието на ръката си. Сабрина омъжена — и то точно за Клейтън Лоуъл! — защото мислела, че чака дете от него.
— Тревис, за Бога… — гласът на Дейн беше тих и неравен, но не физическата болка бе причината. — Как можа да й позволиш да стори това? Не се ли сети да я попиташ защо е решила, че е…?
— Аз я попитах, Дейн — Тревис отбранително сви рамене и заби намусен поглед в бирата си. Самият той се беше наругал заради това в деня след венчавката, когато разбра, че Сабрина е неразположена. — Каза ми, че е сигурна — спря и тежко въздъхна, докато безцелно въртеше халбата с една ръка. — Предположих, че знае достатъчно, за да прецени. Очевидно сбърках.
Последва дълго мълчание. Дейн пое дълбоко дъх и вдигна глава, за да погледне през прашния прозорец към още по-прашната улица. Само името на момичето беше достатъчно, за да се подлюти раната му. Но беше закъснял с повече от две седмици. Поне не можеше да се укори, че е закъснял само с ден или два. Ако беше само толкова, цял живот щеше да се укорява за сутринта, когато беше почивал, вместо да тръгне на път, за следобеда, който бе прекарал в сенчестия, дълбок каньон на лов…
— Не исках думите да прозвучат така, сякаш те обвинявам, Тревис. Направил си каквото си могъл. Оценявам това — Дейн поклати цялото си тяло, сякаш искаше да се отърси от нещо материално. — Значи казваш, че е доволна? И Клейтън Лоуъл е почтен човек?
— Така изглежда. Чух някои неща из града, но те са незначителни — имал някакви проблеми със слугите, които трудно се задържали на работа при него. За съжаление не говоря испански, а повечето слуги са мексиканци и не разбират английски. Във всеки случай останах още две седмици, Дейн, и Сабрина беше… беше дотолкова добре, доколкото можеше да бъде при нейното положение — гласът на Тревис спадна до шепот. — Тя те обича, Дейн. И преживяла много тежко това, че си… Искам да кажа, че мисли, че си убит. Исусе, съжалявам, Дейн! Просто не знам какво да кажа.
Дейн се усмихна бегло и отново пое дълбоко дъх. Болката от тези вдишвания му помагаше да забрави по-лошата болка в сърцето си. Така не я премахваше, но я облекчаваше донякъде, правеше я физическа и достъпна за лечение.
— Какви са плановете ти сега?
Тревис сви рамене, без да посмее да срещне очите на приятеля си. Дейн добре прикриваше чувствата си без съмнение в резултат на чейенските тренировки — но все пак можеше да се види болката в тъмните му очи.