— Мисля, че ще се върна вкъщи. Положението там е лошо, Дейн, и става още по-зле. Властите в Южна Каролина вече си острят рогата. Ако изобщо някой от южните щати напусне съюза, Южна Каролина ще бъде първият, помни ми думата.
— Знам. Казаха ми, че един мой братовчед от Алабама вече е организирал взвод от снайперисти, които са се нарекли „Лексингтънските пушки“.
— Джон Хънт Морган ли?
Дейн кимна и се усмихна отново, но този път усмивката му беше леко иронична. Гласът на Тревис изведнъж се бе променил, а кръвта се бе дръпнала от лицето му.
— Искаш ли да ти дам препоръчително писмо? — попита Дейн.
За миг сините очи на младия мъж проблеснаха от ентусиазъм, но той побърза да поклати отрицателно глава.
— Не, няма нужда… За Бога, и без това на главата ти се струпа достатъчно.
Дейн сви рамене, понечи да възрази, но след това сам се възпря. Тревис беше още много млад и достатъчно романтично настроен. Ако избухнеше война, той щеше да се хвърли в първите редици, мислейки за почести и слава, и уверен, че всички божи ангели са на негова страна заради божественото право на щата му на суверенитет. Едно писмо до Джон Хънт Морган само би ускорило смъртта му. „О, Сабрина!“, проплака душата му, смесвайки в едно отчаянието му за това, че я бе изгубил, за войната, за Тревис, за „Лексингтънските пушки“. „О, моя, красива, Бри!“
— А ти какво ще правиш, Дейн?
Въпросът на Тревис го стресна и Дейн рязко обърна глава към него. Беше забравил, че момчето още седи до него.
— Ами, не съм съвсем сигурен. Може би ще си отида у дома. Но първо трябва да ида в Калифорния. Оставих доста неща недовършени, когато… — Дейн спря изведнъж. Дали не би могъл по някакъв начин да спаси Тревис от кървавата гибел, към която го тласкаше мечтата за славата на Конфедерацията? След загубата на Сабрина неговият собствен живот струваше по-малко отколкото този на младока, който се взираше така объркано в бирата си и не искаше да погледне в очите скръбта и иронията на живота.
Изведнъж Тревис вдигна очи към Дейн. Все още изпитваше болезнено съчувствие към него.
— Мога ли да направя нещо за теб, Дейн? — неловко попита той, като знаеше, че въпросът му е глупав, но не се сещаше какво друго би могъл да попита. — Искам да кажа… за…
Дейн поклати глава почти незабавно.
— Не, но… но би могъл да направиш нещо друго, Тревис, ако наистина предложението ти за помощ е сериозно.
В очите на Дейн се таеше любопитство изражение — напрегнато, но прикрито — сякаш под повърхността се криеше някаква тайна. Тревис свъси вежди за миг, но все пак кимна. Негова беше вината, че всичко се бе объркало толкова много. Той позволи на Сабрина да се омъжи. Дори не му хрумна мисълта да провери дали Дейн Морган наистина е мъртъв.
— Всичко, което е по силите ми. Кълна се.
Дейн се поколеба още миг, обмисляйки идеята си. Донякъде предложението му щеше да бъде непочтено — да се възползва от предложената му от момчето помощ. Но това нямаше да бъде завинаги. Просто достатъчно дълго, за да изминат година-две, така че Тревис да възмъжее достатъчно, за да разбере за какво би си струвало да даде живота си.
— Би ли завел Сънденс в Калифорния заради мен? Аз имам… известна собственост в Сан Франциско и едно ранчо в Сакраменто Вали, на север от града. Исках да използвам тази пролет Сънденс за разплод, а освен това имам няколко делови начинания в града, които трябва да се нагледат.
Тревис се сви вътрешно, но кимна утвърдително. Това беше най-малкото, което можеше да стори, каза си той. Все пак щеше да приключи, преди да е започнала войната.
— Само ми кажи какво трябва да направя.
— Ще ти напиша всичко, Тревис. При всички случаи ще ти е нужен подписът ми — заради банковото пълномощно и т.н. Ще останеш да преспиш в Моура, нали?
— Да, разбира се, щом искаш.
Дейн кимна, прикривайки мрачното си задоволство с една глътка бира. Може би двамата със Сабрина бяха объркали необратимо живота си. Тревис поне имаше някаква възможност.
— А ти в Санта Фе ли отиваш, Дейн? За да я видиш?
— Искаш да кажеш… Сабрина? — Дейн застави езика си да каже името. Мъката, която го прониза, беше по-силна, отколкото бе очаквал и бе подготвен да понесе. Ударът премина през него като меч и Дейн замълча за миг, за да се съвземе. — Не, едва ли. Бракът е официален и консумиран, както сам каза, и с това всичко свършва. Тя мисли, че съм мъртъв. Може би е по-добре да продължи да го мисли, след като е омъжена и всичко останало. Защо трябва да й причинявам повече болка?
Гласът му изневери и Дейн побърза да се изкашля, удивен от нестихващата болка. Исусе, нима никога нямаше да се почувства по друг начин — само хлад в душата му, странно вцепенение и болка навсякъде, където не беше изтръпнал? Дейн тръсна глава в едно последно усилие да я прочисти, да сведе болката до такова ниво, при което би могъл да живее с нея.