— Отивам си направо вкъщи, във Вирджиния. Първо ще видя какво става там. След това може би ще отида при банкерите ни във Вашингтон и в Ню Йорк. По-добре е Юга да изтегли депозитите си от северните банки, ако ще започва война.
— А след това в Калифорния ли се връщаш?
— Ако имам време — Дейн целенасочено му отговори неясно. Ако можеше, нямаше да се върне. Нека Тревис да стои там, омотан в отговорностите за състоянието на Морганови, далеч от Юга и далеч от войната. Щеше сам да заеме мястото на Тревис в редиците на Юга. Ако умреше, със сигурност щеше да сложи край на тази душевна мъка, на тези неспирни вълни от вцепеняващо терзание.
Тревис кимна и насочи вниманието си към бирата, явно доволен от решението на по-възрастния мъж. Дейн погледна за миг към улицата, след което се извини и отиде да нагледа Сънденс в конюшнята и да си почине няколко минути, преди да е станало време за вечеря.
Но щом затвори вратата на стаята си и се отпусна на неравната постелка на тясното легло, от гърдите му се откъсна въздишка, която криеше нещо повече от умора. Сабрина! Душата му тръпнеше от печал. Ръцете му неволно се свиха в юмруци. Най-сетне пусната на свобода, скръбта го заля като приливна вълна и запрати ума и сърцето му към скалите, които бяха по-скоро горчиви, отколкото остри. „Сабрина! Моя, Бри… моя любов…“ Можеше да си представи всяко нейно докосване, усмивките й, нежния й смях, начина, по който вирваше брадичката си, когато я беше страх, но искаше да се престори на смела. Тя беше едновременно дете и жена, богиня и простосмъртна, сладка, а сега — жлъчна като отрова. Само за две седмици бе изгубил всичко.
Най-накрая Дейн отвори очи и се опита да спре вихрушката от спомени, картините, които проблясваха една след друга в мрака на ума му. Този път водеше към лудостта. Надяваше се, че като пусне мислите си на воля, ще почисти раната, ще я направи не толкова смъртоносна, но не беше така. Сетивата му все още пазеха прекалено ясния спомен за нея. Загубата все още беше прекалено скорошна. Може би след няколко седмици можеше да опита пак. Да позволи на една-единствена мисъл за нея да докосне ума му и да види дали ще може да я понесе. Дейн тръсна глава и се застави да стане от леглото. Почувства се замаян от слабостта, която неочаквано бе станала физическа.
Братята Морган не случиха с жените си, вцепенено си помисли той. Искаше му се да има достатъчно дух, за да се усмихне на тази шега, която излезе по-горчива, отколкото мислеше. Да, изобщо не случиха.
Глава 10
Горещото лято в Ню Мексико отмина бавно, но и през септември бе все още горещо, особено в следобедните часове. Благодаря ти Боже, мислеше си Сабрина, като си почиваше в сянката на едно от дърветата, които растяха в двора, че нощите и утрините бяха станали по-прохладни. Около нея слугите работеха и си бъбреха на испански.
„Защо не направих опит да науча езика?“ чудеше се Сабрина. Не беше присъщо за нея да бъде толкова отпусната и бездейна. Тя сви коленете си и седна върху грубо тъканата черга, докато наблюдаваше как една от жените водеше едно магаренце след себе си. Малкото животно чакаше търпеливо, навело покритата си с кафява козина глава, докато жената повдигна големите празни плетени кошове и ги постави от двете страни на товарния хамут.
Мария отиваше на пазар, придружена от няколко слуги от домакинството. Дори след като дните на индианските набези и неприятелските нападения бяха отминали, Санта Фе все още не беше напълно цивилизован град. Къщата на Клейтън, — къщата на нейния съпруг, поправи се иронично тя — беше оцеляла през онези жестоки дни. Кирпичените стени, направени от печена кал, смесена със слама, бяха дебели две стъпки — твърде здрави, за да могат индианските стрели да преминат през тях. Прозорците, направени от тънки листа слюда — все още рядкост тук — бяха здраво закрепени в дебелите стени и осигурени с железни решетки. Единственият вход в къщата беше портата, която водеше към вътрешния двор, в който се намираше тя в момента. Тя по правило беше винаги затворена и прашната улица оставаше невидима зад грамадната, висока дървена врата, подсигурена с железни пречки.
Тук, в затворения квадратен двор, къщата оставаше впечатлението по-скоро за средновековна крепост, отколкото за дом; нещо направено, за да устои на обсадите и нападенията. Сабрина се усмихна иронично при тази мисъл. Отвъд високите стени вероятно се съдържаше далеч по-малко зло, отколкото вътре, в тази мрачна къща. През изминалите месеци, откакто Тревис беше заминал и тя беше открила противната поквара на Клейтън, бе усетила злонамереността, която цареше тук. Беше забелязала, че когато слугите мъже произнасяха името на Клейтън, в смолисточерните им очи се появяваше една странна смесица от страх и презрение. А когато мексиканките минаваха покрай него и памучните им поли и блузи с дълбоко изрязани деколтета се издуваха от полъхващия ветрец, беше съвсем ясно, че те се мъчеха да избегнат погледа му, стараейки се да изпълнят задълженията си с огромна бързина, като че ли колкото по-скоро се отдалечаха от него, толкова по-добре. А тази припряност, със сигурност не беше нормалното им състояние. В двора около нея, половин дузина жени работеха с обичайното им лениво, невероятно спокойствие. Една жена лъскаше ценен сребърен сервиз за хранене, други няколко шиеха, а една двойка мелеше ръчно зърното на брашно, като първо омекотяваха зърното, държейки го в пепелява вода, после оформяха тънки питки, които наричаха тортилас. Но всичко това се правеше с вбесяваща мудност и липса, на каквато и да е енергичност. За момиче, отгледано и възпитано в суетнята и оживлението, което цареше във всеки град на Източна Америка, атмосферата на леност и мързел, която цареше в Санта Фе, дразнеше ужасно, а понякога караше човек направо да побеснее.