Днес, изглежда, беше точно такъв ден и момичето въздъхна неспокойно, изправи се и отиде да потърси прохладния мрак на къщата. Единствената утеха в Санта Фе бяха удобните, хубави дрехи и различните други вносни стоки и Сабрина се ползваше от този разкош. Дневната й рокля от басма беше удобна, а новите й кожени обувки бяха стилни и подхождаха на роклята й. Не можеше да се оплаче от липса на материален комфорт в живота си. Търговците в Санта Фе доставяха красиви сребърни сервизи, внесени предимно от Мексико, както и тежки, богато украсени предмети от Испания. Имаше и други вносни стоки: вина от Калифорния и Европа; прекрасни черни шалове от кашмирена вълна, украсени с тежки ресни, които предпазваха чудесно от студения нощен вятър; картини и красиви тапети за стена. Дори храната беше разнообразна и вкусна. Овнешко, говеждо и пилешко месо допълваха обичайното меню от месо от елен и пъдпъдъци, което беше придружено от царевица, боб, жито, ориз и дори от зеленчуци и плодове — както пресни, така и сушени. Но всичко това имаше твърде малко значение за Сабрина. Нямаше ден, през който да не пожелае да отстъпи всичко това само за един-единствен час, прекаран в снежната виелица в Скалистите планини, в палатка, направена от кожата на бизон, в легло от преплетени благоуханни борови клонки, със здравото, мускулесто тяло на Дейн, чиято тежест й беше толкова приятно да усеща върху себе си.
Сабрина се спря пред блестящия дървен бюфет, излъскан така, че можеше да види отражението си в него като в тъмно огледало. Косата й с цвят на пчелен мед, беше хваната назад, нещо много модно сега — Санта Фе беше твърде чувствителен към последната мода, макар че обикновено минаваха месеци, преди тя да дойде при тях. Модата изискваше косата да бъде събрана високо горе върху главата, а после да се пусне да пада като „водопад“. Горещото слънце беше докоснало бузите й, които бяха порозовели и тя осъзна без високомерие, че никога не е била по-красива. Това също беше без значение за нея. Съществуваше само един мъж, който тя желаеше да се любува и да се възхищава на прелестта й, един-единствен мъж, за когото тя пазеше красотата си, предлагайки му я като дар за своята безпределна любов.
Този мъж не беше нейният съпруг Клейтън Лоуъл. Последният й беше осигурил най-удобно физическо съществуване. А тъй като Дейн беше мъртъв, какво значение имаше всичко останало? Клейтън не й отказваше нищо. Нито рокли, нито блестящи бижута. Той се държеше извънредно сърдечно с нея, като изглеждаше искрено обезпокоен да не би тя да промени отношението си към него и да го напусне. Това ново поведение будеше съжаление, но беше и много трогателно. Тъй като по-голямата част от живота беше вече зад гърба му, Клейтън не притежаваше много, което можеше да й предостави. Дори сега, когато вече имаше съпруга, той нямаше да може да има деца. Тя можеше да го придружава вечер на някоя забава или когато отиваше да играе комар в някое от най-добрите заведения в града, но само толкова. Беше шокирана да види там жени, които пушеха, и то не нещо друго, а пури! Но тези разходки бяха рядкост. Дните понякога минаваха, без да разговарят помежду си. Тя яздеше, шиеше, опитваше се да организира домакинството или четеше. А прочетеното я убеждаваше, че Тревис нямаше да се бави дълго в Денвър. Той щеше да се върне вкъщи, в плантацията на семейството си, която се намираше недалеч от Чарлстън. Гневните ветрове, които разпалваха пламъка на нетърпимостта между хората, бяха ветровете на приближаващата война.