— Сабрина, скъпа моя.
Тя трепна и се обърна стресната, тъй като беше прекалено много погълната от мислите си, за да го чуе, когато той влезе в стаята.
— О, Клейтън… добър ден.
— Отивам в града, до пощата. Би ли желала да дойдеш с мен? — дебелите му устни скриха усмивката му.
Отиваше да провери дали беше пристигнало писмо от Гарвис Треймор. Веднага след сватбата беше писал на пастрока на Сабрина, който би трябвало да е получил писмото му до средата или най-много до края на юли. Очакваше отговора от три седмици, заедно с поздравленията, придружени от порядъчно голяма банкова сметка.
Сабрина поклати глава. Денят беше твърде горещ, а компанията — непривлекателна.
— Благодаря ти, Клейтън, но не днес. Ще се видим за вечеря — кимна приветливо с глава и тръгна към стълбището.
Мексиканците наричаха „сиеста“ следобедната дрямка, която всички взимаха, докато слънцето печеше безжалостно и не можеше да се излиза. Тази дума й звучеше много привлекателно днес.
Тя се заизкачва бавно по стълбите. Ръката й се плъзгаше нагоре по извития дървен парапет. Кристалният, позлатен полилей висеше от дясната й страна. Изрязаните му стъкла разлагаха светлината в цветовете на дъгата, които си играеха по белите гипсови стени и тавана. Тази гледка не беше толкова красива за нея, колкото живата кристална чистота на потоците, бълбукащи високо горе в планината, там, където, размишляваше тъжно тя, планинската пъстърва се мяташе в огряната от слънцето вода, а после се изгубваше някъде в сенките, там, където Дейн се беше смял на глас, докато тя се мъчеше да се научи да лови риба така, както я ловяха индианците, опитвайки се да забие върха на копието в тялото на движещата се бързо пъстърва.
— Сеньора?
Сабрина извърна рязко главата си по посока на потайния шепот на Кармелита. Миг по-късно момичето тръгна бързо към нея.
— Сеньора? Отнася се за онези мъже гринго, за които вие ме помолихте да проверя в затвора… — Черните очи на Кармелита гледаха неспокойно и Сабрина й направи знак да я последва в стаята й.
Когато влязоха вътре, тя се обърна и затвори тежката врата, преди да поднови разговора.
— Да, Кармелита. Бригс и Сампсън. Намери ли ги?
— Не, сеньора. Вече не са в затвора, но се страхувах да попитам шерифа за тях. Той е приятел на съпруга ви.
Сабрина трепна ужасена. Бригс и Сампсън не бяха в затвора? Но Клейтън я беше уверил…
— Един мой приятел живее близо до затвора, сеньора. Той ми каза, че тези мъже не били задържани там. Маршалът на Съединените щати дошъл миналия месеци си отишъл, без да вземе затворници със себе си.
Сабрина зяпна момичето.
— Но… но, Кармелита, те трябва да бъдат… те бяха… — истината изплува постепенно в съзнанието й и едновременно с това я завладя гневът и отчаянието. Тя беше станала подозрителна не към Клейтън, а към правосъдието в Санта Фе, когато не беше обявено, че двамата мъже са в списъка на престъпниците, обявени за съдебно дирене. Но може би за това не беше виновно правосъдието в Санта Фе. Може би всичко това беше работа на Клейтън. А ако я беше излъгал за това, не можеше ли също да я излъже и за други неща? — Никога не са били в затвора?
— Не са били, сеньора. Поне така казва моят приятел.
Студена ярост разтърси Сабрина и тя си пое дълбоко дъх, като се пресегна и се хвана за рамката на леглото, за да запази равновесие. Кармелита бе пребледняла и докосна сковано младото момиче. Тя харесваше добрата, любезна сеньора и я съжаляваше, когато я виждаше да седи самотна в мрака през дългите нощи.
— Сеньора, добре ли сте?
— Да… и не — тихият смях на Сабрина бе изпълнен с горчивина и болка и тя си пое отново дъх, мъчейки се да се съсредоточи върху вестите, които й беше донесла Кармелита. — Изглежда, Дейн ме е научил да имам доверие в мъжете… той, а след това и Тревис… и аз им се доверявах твърде често, както стана и сега.
Мексиканката слушаше мълчаливо, очите й гледаха смутено, но със съчувствие и разбиране.
— Дейн, сеньора? Това е мъжът, когото обичате?
Кармелита произнесе името му по странен начин, но не това беше причината Сабрина да се втренчи удивена в момичето. Тя никога не беше продумвала и една-единствена дума за Дейн пред нея. В целия град само Клейтън знаеше тази история.
Кармелита се изчерви под погледа на Сабрина и се извърна настрани, като сви извинително рамене.