— Простете ми, сеньора. Аз не любопитствам.
Тя понечи да си тръгне, но Сабрина се пресегна бързо и я хвана за ръката.
— Не, не е това, но как разбра за него, Кармелита? Аз никога не съм говорила…
— Очите ви ми казаха много неща — Кармелита сложи мургавата си ръка върху ръката на господарката си. — Аз съм млада жена. А още, вие не се усмихвахте и не се шегувахте с muy hermoso hombre, Тревис, а вместо това се омъжихте за един стар мъж и сега плачете нощем, когато мислите, че другите няма да ви чуят. Каква може да е причината за това, освен съществуването на друг мъж, сеньора? Мъж, на когото ръката ви не може да бъде дадена…
Сабрина поклати бавно златистата си глава, а гласът й беше станал нежен от нахлулите спомени.
— Този мъж взе не само ръката ми, Кармелита, но и сърцето ми. Онези двамата мъже, за които те питах преди малко… те го застреляха в гърба, когато ме отвлякоха от него. Ох, Дейн… — гласът й заглъхна и тя се отпусна тежко върху копринената покривка на леглото си, повдигна ръце и покри с тях лицето си. — Дейн, какво да правя сега? Как да разбера дали ме е лъгал Клейтън и ако ме е излъгал, какво да правя?
Кармелита потрепери и се прекръсти. Жителите на Санта Фе бяха много суеверни. Испанското наследство на болезнен страх от греха, стреса и лошите предзнаменования бяха трудно преодолими, а Американският флаг беше издигнат на пилона на площада преди малко повече от десетилетие. А тук нейната млада господарка викаше един дух да дойде и да разговаря с нея.
Сабрина повдигна бавно главата си, опитвайки се да мисли разумно. Изглежда, че злата съдба я преследваше. През изминалите две години, без значение какво опитваше, в каква посока поемаше, какво решение вземаше, всичко се оказваше погрешно, всяко прекрасно нещо се превръщаше при съприкосновението си с нея в злина. Всичко, освен едно нещо… когато тя отвори ръцете си за Дейн Морган. Да, а не беше ли повален от куршум седмица по-късно, не умря ли в същите тези ръце?
— Трябва да знам, Кармелита — прошепна тихо тя. — Това беше условието, което аз поставих при брака си със сеньор Лоуъл — той трябваше да има грижата тези двама престъпници да бъдат убити. Ако не е направил това, то тогава не е изпълнил условието в нашата сделка и аз няма да стоя повече тук като негова съпруга.
— Но свещеникът, който ви венча…
— Аз не съм католичка, Кармелита и мога да се разведа, ако трябва.
Как щеше да стане това, питаше се тя, когато една жена дори не можеше да даде свидетелски показания в съда?
— Аз мога да ви помогна, сеньора — предложението на Кармелита бе един изплашен шепот, но Сабрина докосна ръката й с надеждата на отчаян човек. — Мъжете гринго в този град пият, играят заедно комар и говорят високо, като мислят, че прислужниците мексиканци не разбират английски. Но повечето от нас схващат разговорите им и разбират това, за което се говори. Ще кажа на братята ми да помолят приятелите си да слушат внимателно.
— Бог да те благослови, Кармелита — очите на Сабрина се изпълниха със сълзи и тя премигна, за да ги прогони. — Но им кажи да бъдат внимателни. Ти също бъди внимателна. Изглежда, че аз… не нося щастие на тези, които се опитат да ми помогнат — премигна отново тя и изтри с ръката си единствената сълза, която се плъзгаше по бузата й. — Нека да слушат за двама мъже гринго, на име Бригс и Сампсън. А също така — добави бързо тя, тъй като една нова дори по-смразяваща мисъл я порази — питай прислугата в домакинството дали съпругът ми някога е говорил, или писал на мъж на име Гарвис Треймор. Можеш ли да направиш това?
Кармелита кимна с глава. Помощта, която искаха от нея, не криеше никаква опасност. Слугите клюкарстваха непрекъснато за това, което ставаше в къщата, за сеньор и съпругата му, за грингото. А към сеньор никой не показваше никаква обич или привързаност.
— Да, разбира се. Веднага ще се заема с това, сеньора — тя отиде до леглото и отметна завивката. — Трябва да си почивате, сеньора Лоуъл. Много сте бледа.
Сабрина кимна с глава, подчинявайки се на съвета на жената. Не че усещаше нужда от почивка, но все още не смееше да се изправи срещу Клейтън Лоуъл. Наистина, щеше да използва като претекст неразположението си тази вечер и нямаше да слезе за вечеря.
— Благодаря ти, Кармелита. Всъщност „благодаря“ изглежда твърде малко за това, което искам да изкажа. Бог да те благослови може би ще е по-добре.
В какво странно положение се намираше, размишляваше мълчаливо тя, когато легна между хладните ленени чаршафи, а Кармелита затвори вратата зад себе си. Да зависи от помощта на младата мексиканска прислужничка, да се чувства така, сякаш целият й живот зависеше от това. Колко месеца бяха изминали, откакто Сабрина Уелс бе твърде горделива дори да разговаря с едно толкова по-нискостоящо същество, камо ли да си позволи да му се доверява и да го моли за помощта му?