Помощта идваше от странни места наистина, реши тя, чудейки се дали Господ не възнамеряваше да й даде урок, като й изпращаше цялото това нещастие и мъка. Как беше презирала дори Дейн в началото, как беше негодувала срещу насилствените изпитания, на които беше подложена по време на пътуването през равнините. Ами селището на чейените? Сега, когато споменът за онова скъпо за нея време изплува, тя си спомни за индианците, за Бягащия вълк и Сладката череша, които бяха далеч по-прекрасни отколкото много от богатите хора тук, в Санта Фе. А освен това, съществуваше и Тревис, който беше олицетворение на южняка американец и беше готов винаги да й помогне, ако Клейтън Лоуъл се окажеше — както щеше да каже Дейн със своя провлачен говор — змия в тревата. А сега Кармелита… Сабрина въздъхна и затвори очи, макар че нямаше намерение да спи. Нямаше да се предава нито сега, нито после, закле се в себе си тя. Нямаше да позволи на съдбата да възнагради мъжете, които… които бяха убили Дейн и я използваха за своите користни цели. Щеше да стигне до дъното на всичко това и после щеше да стори това, което трябваше да се направи. Но първо трябваше да почака за сведенията, които Кармелита щеше да й даде…
Измина повече от седмица, без каквото и да е доказателство, което да оправдае или да разобличи Клейтън Лоуъл. Сабрина стана по-неспокойна и унила от напрежението и от неведението, в което се намираше. Същевременно трябваше да се преструва, че всичко беше наред, страхувайки се до смърт, че и най-безобидната дума, изплъзнала се случайно от устата й, или неволна гримаса на лицето й ще го сигнализира за подозренията, които тя изпитваше към него. Само да можеше да повярва, че той беше наистина това, за което се представяше — един стар приятел на баща й, един застаряващ мъж, безпомощно привлечен от обаянието на една млада жена. Тогава тя нямаше да се страхува и да внимава как се държи пред него. Но съществуваше и друга възможност, която я плашеше — че Клейтън Лоуъл не беше приятел на Джонатан Уелс, а на Гарвис Треймор, и че се беше оженил за нея с помощта на нейния пастрок, за да си подсигури богатството на Уелс. В такъв случай Сабрина знаеше добре, че една грешка можеше да струва животът й.
Клейтън нямаше да й позволи да напусне, не и когато залогът бе един милион долара. По-удобно беше да бъде женен за нея, а ако тя му създава неприятности, да остане вдовец. Щеше да наследи тлъстия дял от богатството й. Какво приятно време ги очакваше тогава двамата — Клейтън Лоуъл и Гарвис Треймор — благодарение на бащините й пари и на нейната смърт.
— Сеньора?
Кармелита се вмъкна безшумно в стаята, като държеше в ръка голям сгънат лист хартия. Безпокойството, което личеше в святкащите й черни очи, показваше, че писмото съдържаше нещо, което я караше да се страхува, да не бъде хваната с него. Сабрина тръгна бързо към нея и като сниши гласа си, попита:
— От Тревис ли е, Кармелита?
Тя се пресегна с надежда към листа, но прислужничката поклати глава. Лицето на Сабрина отново помръкна, а сърцето й натежа от мъка и безнадеждност. Беше писала на Тревис на шести септември, а сега вече беше шестнадесети. Имаше достатъчно време писмото да стигне до Денвър и да се върне, но тя все още хранеше надежда.
— Анджелина ми го даде — мургавото лице на Кармелита беше пребледняло странно, когато подаде листа. Тя не можеше да чете на английски, но писмото излъчваше едно неприятно усещане. Не вярваше, че като го прочете, настроението на младата господарка ще се подобри. — Каза, че е пристигнало днес с пощенската кола и сеньор Лоуъл специално е отишъл да го вземе. Когато го прочел, той изругал и го хвърлил в огъня. Тя била много изплашена, но когато той излязъл от стаята, успяла да го извади от огъня.
Сабрина преглътна с мъка, като се взираше в писмото, обгорелите краища, на което се сипеха на пода при досега с пръстите й. Тя го разгърна внимателно. Сърцето й подскочи при вида на познатия й светлобежов тънък пергаментов лист, същия, който нейният пастрок използваше.
Печатът на хартията потвърди най-лошите й страхове. Тя се вгледа за миг в инициалите, замаяна от яростта на спомените, които те предизвикаха; спомените за онази първа шокираща сцена в нощта на смъртта на майка й и двете години на порочна игра, в която бе принудена да участва, за съня, който й се беше присънил — онзи сън, който я беше събудил в снежната буря недалеч от планината Лукаут, когато беше видяла пастрока си да се смее, застанал до безжизненото тяло на Дейн, с димящ пистолет в ръката си. Ръцете й потрепериха леко, когато разгърна останалата част от хартията и си наложи да чете: