— Не мога да чакам, Кармелита. Тревис може вече да не е в Денвър. Може да е тръгнал на Изток.
Младата мексиканка поклати глава. Всичко това тук отиваше на зле.
— Дилижанси минават и оттук, сеньора. Но ако е пристигнал днес, ще дойде отново чак след седмица, а може и след две. Не знам точно.
Сабрина се намръщи и отиде до прозореца, взирайки се надолу във вече тъмния двор. Как можеше да се махне оттук час по-скоро? Тя остана мълчалива няколко минути, а после лека усмивка се появи на устните й. Джошуа Карвър! Той й беше предложил приятелството си. А той й дължеше нещичко. О, със сигурност, той й дължеше нещо!
— Нека братята ти разберат дали един gringo, на име Джошуа Карвър, се намира все още в Санта Фе. Разбери къде живее, ако можеш. Той може да ми помогне да се махна от града.
— Искате да напуснете Санта Фе, сеньора? Сигурна ли сте, че това е, което желаете? — попита Кармелита.
Сабрина се замисли само за миг и кимна с глава. Тя бавно се обърна и като пристъпи напред, постави ръката си върху треперещата ръка на момичето, за да го успокои:
— Нямам друг избор, Кармелита. Трябва да замина. Животът ми може да се окаже в опасност, ако остана тук. Ще замина и никога вече няма да се върна. А след като аз замина, ти също никога не трябва да се връщаш тук. Имам маса пари, останали от това, което сеньор Лоуъл ми е давал, за да пазарувам. Ще се опитам да ти уредя място в някое друго семейство, а ако времето не ми стигне, ще ти дам достатъчно пари, за да съм сигурна, че няма да се тревожиш за това — Сабрина се опита да се усмихне, преди да пусне ръката на момичето. — Приеми само още един урок от твоята нещастна господарка. Когато се омъжваш за своя млад възлюбен, гледай да си сигурна, че той проявява по-голям интерес към теб самата, отколкото към парите ти. Върви си сега, преди сеньор Лоуъл да се чуди къде си била. Има да обмислям много неща.
Дейн се настани на един от удобните кожени столове, които бяха наредени около камината, с желанието да почувства къщата в плантацията във Вирджиния повече като дом. Тази вечер беше студено, нещо необичайно за Вирджиния и слабият огън блещукаше пред него. Неговата топлина се отразяваше добре на обутите му в меки кожени ботуши за езда крака, а светлината, която излъчваше, придаваше блясък на тъмния, с цвят на янтар коняк в чашата, която Дейн държеше. Той остана загледан в огъня известно време, а после повдигна инкрустираната кристална чаша и пое глътка от питието.
Хубав коняк, реши той, като се усмихна леко. Разбира се. Хубав коняк, хубави цигари и хубави коне — тройната гордост на дядо му. Земята беше служила дълго, докато накрая се бе изтощила, и сега повече от плодородните памукови и тютюневи полета в плантациите на Вирджиния се превърнаха в пасища. Лъскави породисти животни пасяха там, където само преди сто и петдесет години първите представители на фамилията Морган бяха изсекли горите по тези места — сто и петдесет години на богатство, могъщество и приятен живот, които можеха толкова лесно да бъдат заличени от войната, която се готвеше да избухне. Конете щяха да бъдат конфискувани за кавалерията, домашните запаси щяха да бъдат прибрани за войската, земята вероятно щеше да бъде стъпкана и напоена с кръв, елегантната стара къща в имението щеше да бъде опожарена или превърната в офицерски щаб. Нямаше ли след година ботушите на някой майор янки да оставят калта от полетата на Вирджиния върху блестящия дървен под в къщата, унищожавайки брюкселския килим, постлан във фоайето? Нямаше да бъде изненадан от това.
— Дейн?
Той извърна глава в посоката, от която идваше гласът на майка му, като се помъчи да се усмихне, въпреки безнадеждността, която чувстваше.
— Стоиш до късно, сине.
Дейн стана, когато тя влезе, взе ръката й и се наведе да я целуне по бузата.
— Току-що се прибрах. Мислех, че си заспала.
Тя махна с ръка към него, правейки му знак да седне и пристъпи към другия стол.
— Може ли да седна при теб?
— Разбира се.
Дейн почака, докато тя седна, после се пресегна, за да загаси тънката пура, която бе запалил.
— О, не я гаси — усмихна се тя. — Продължавай да пушиш това миризливо нещо. Вече си твърде голям, за да те поучавам.
Дейн се усмихна на подчертано южняшкия акцент, който майка му беше запазила през годините. Тя беше родена в Джорджия и никога не беше позволила на жителите на Вирджиния да забравят това. Но баща му я беше обожавал и дори дядо му я беше приел, — а старият джентълмен приемаше много малко хора до себе си.
— Не си се променила много, мамо. Във всеки случай съм радостен от това.
Тя разгледа внимателно лицето на сина си. Може би тя не се беше променила, но той не беше същият. Беше все още красив, помисли си тя, силата на вътрешното му „аз“ се излъчваше от всяка черта на лицето му — сила, която притежаваше дядо му; не приличаше на баща си и на брат си. Чудесен син! Гордост за всяка майка! Но нямаше ли някаква дълбока, скрита мъка в сивите му очи? Все още Тара ли беше причината? Или имаше още нещо? Нещо ново? Нямаше да пита, реши тя. Ако той евентуално пожелаеше да говори за това, тя щеше да го изслуша. Нека оближе раната си на спокойствие. Или, поправи се тя уморено, на такова спокойствие, каквото Вирджиния може да предложи. През септември спокойствието беше рядка стока в кипящия Юг.