— Какво казаха хората на Джонстън тази вечер, Дейн?
— Обичайните приказки — че няма да оставят някакви жалки северняци да им казват как да живеят живота си; че един южняк джентълмен струва колкото петдесет проклети янки.
— Е, тогава ти би трябвало да струваш колкото неколкостотин янки, Дейн, като знам как яздиш и стреляш, и с това, което научи от Запада.
— Мамо — въздъхна неспокойно Дейн, — мога да се видя, яздейки като фурия срещу цял ескадрон янки, един срещу двеста, а южняците ще са сигурни, че аз ще победя.
Тя се намръщи на сарказма му и докосна почернялата от слънцето ръка на сина си.
— Защо не се върнеш в Сан Франциско, сине? Тази война не е за теб. Това вече дори не е твоят истински дом.
Дейн сви рамене и за известно време остана мълчалив.
— Ще замина, ако това е твоето желание, майко. Ела с мен на запад.
Той се обърна, за да посрещне погледа й. Сивите му очи гледаха въпросително.
Майка му се поколеба за миг и поклати глава, като се усмихна решително, но същевременно и тъжно.
— Не, аз няма да замина, Дейн. Баща ти и брат ти са погребани тук, а освен това съм вече една стара жена. Не искам да ги оставям. За теб е друго. Изминаха повече от десет години, откакто — тя се спря смутена, — откакто ти замина с клипера за Сан Франциско. През всичките тези години ти си бил у дома само веднъж, когато трябваше да погребем брат ти.
В стаята внезапно полъхна хлад от спомена, който изплува в един миг с абсолютна яснота — студен и призрачен. И само за миг очите на майка му зададоха стария въпрос, докато гледаше, без да вижда красивото лице на сина си. Беше ли се любил той с жената на брат си? Имаше ли някаква доза истина в обичайната жестока подигравка на Тара, отправена към нейния отчаян съпруг, и имаха ли те връзка с неговата смърт?
— За Бога, Дейн, защо стоиш тук и се забъркваш в една война, в която не е необходимо да участваш. Върни се на запад. Намери някое хубаво младо момиче и се ожени за него.
Не го каза предумишлено. Дори не очакваше някаква реакция от негова страна, но болката, която за миг премина по лицето на сина й, не можеше да остане незабелязана. Шокирана, тя спря да говори, взирайки се мълчаливо в него. Както бързо се беше появила болката на лицето му, така бързо и бе изчезнала, но тя не можеше да бъде заблудена от това, което бе видяла. Това не беше само Тара, този стар призрак, който отказваше да умре. Мили Боже, не. Тя отрече мълчаливо тази несправедливост. Не и за двамата й синове, които бяха толкова прекрасни и добри. Това не беше честно!
— Коя е тя, Дейн?
Той остана мълчалив известно време, обмисляйки дали да отговори. Взираше се в пламъците на горящия огън, като че ли той можеше да му помогне.
— Едно момиче на име Сабрина — отговори накрая той и въздъхна. — Открих я в един дилижанс, който команчите нападнаха.
— И?
— И тя се омъжи за друг — той остави настрана чашата си с коняк с неспокоен жест. — Остави, Мома. За Бога, нека не говорим за това.
Тя го изгледа продължително. Болка сграбчи сърцето й. После кимна с глава. Повече от неговите очи й говореше фактът, че той се обърна към нея с галеното име, което използваше като дете… Мили Боже, колко ли години бяха изминали, откакто я беше наричал Мома? Тя преглътна, за да прикрие страданието, което изпита, и се пресегна, за да докосне за миг ръката му, преди да стане.
— Мисля, че съм изморена, скъпи. Ти също трябва да си легнеш. Утре ще ходиш на лов с братята Марш, помниш ли?
Дейн кимна с глава, като успя да се усмихне и се изправи на крака. После я целуна за лека нощ, доволен, че тя не се опита да срещне очите му точно в този момент.
— Да, знам. Ще си легна след малко — това беше лъжа и той го знаеше — дори повече, той знаеше, че и майка му го знаеше. Но тя не каза нищо и той й беше благодарен от цялата си душа. — Приятни сънища, мамо.
Той я наблюдаваше, докато излезе от стаята и затвори плътно махагоновата двойна врата зад нея. После отново седна и като отпи от коняка си, запали пурата. Предстоеше му още една дълга, безсънна нощ. Беше разбрал, че спомените за Сабрина не можеха да избледнеят лесно, когато се събудеше. Горчиво-сладката радост от тях — болката и удоволствието, щяха да го държат в плен, докато накрая пълното изтощение и твърде многото изпит коняк щяха да извадят острието на ножа на страданието от тялото и душата му.