Сабрина облече костюма си за езда — дълга черна пола, която падаше свободно над хубавите черни ботуши, бяла копринена блуза с дълга като шалче връзка и плоска, черна испанска шапка, също като тези, които носеха caballeros. Тя харесваше тоалета си, харесваше неговата простота и удобство. Беше решила да го облече при бягството си от къщата на Клейтън Лоуъл, когато братята на Кармелита откриеха местонахождението на Джошуа Карвър. Странно, усмивката й беше истинска, докато слизаше по широкото, вито стълбище, което водеше към фоайето. Настроението й се беше подобрило, след като миналата нощ взе решение да избяга и се усмихна, когато си представи врявата и бъркотията, причина, за които щеше да бъде нейна милост, само ден или два, след като Клейтън се събудеше и разбереше, че тя си беше заминала.
— Здравей, Клейтън — усмихна се тя, поздравявайки го по-топло от обикновено. — Отивам на пазар. Може ли да…
— Не, никъде няма да ходиш.
Сабрина го зяпна с отворена уста, а усмивката й помръкна. Клейтън само погледна навъсено закуската пред себе си — яйца и наденица, кейк и плодове.
— Откакто сме се оженили, единственото, което правиш, е да харчиш пари — малките му като на прасенце очички се повдигнаха и се насочиха с укор към нейните очи, в които се четеше възмущение и ужас. Той се усмихна, явно наслаждавайки се на реакцията на Сабрина. — Ако продължаваш така, ще стигна до просешка тояга.
Сабрина си помисли моментално за петте хиляди долара, които в действителност бяха нейни пари — пари, които той беше получил вчера от Гарвис Треймор.
— Преди да се оженим, ти ми каза, че си бил много богат човек, Клейтън — смарагдовозелените й очи блестяха предупредително, докато говореше. — Каза ми, че мога да харча, за каквото си искам.
— Промених решението си, Сабрина. Няколко… ъ… инвестиции, на които разчитах, не се оказаха толкова печеливши, колкото предвиждах.
Сабрина хапеше устните си, за да не каже това, което й се искаше. Щеше да бъде фатално, ако той разбереше колко много знаеше тя в действителност.
— Но Клейтън, скъпи — отговори ласкаво тя, — трябва да си набавя само някои дребни неща.
Тя наистина се нуждаеше от тях. Имаше нужда от някои неща, които щяха да улеснят бягството й — консерви, говеждо месо, куфарче с кухненски прибори и револвер, макар че тя никога в живота си не се беше опитвала да използва мъжко оръжие и не беше сигурна дали ще може да си служи с него при необходимост. Тя все пак трябваше да притежава такова оръжие, а също и да се научи да го използва.
— Казах, не! Върви се преоблечи и се заеми с нещо полезно — добави Клейтън.
— Няма! — отказът на Сабрина изразяваше отчасти гнева й, отчасти отчаянието й и тя тръгна към вратата, повдигнала предизвикателно брадичката си.
— Върни се тук, жено!
Заповедта на Клейтън изсвистя като изстрел и противно на себе си, Сабрина се спря мигновено, обзета от внезапен страх. Сърцето й биеше панически в гърдите. Никога не го беше чувала да говори с такъв тон. От него лъхаше студенина и ясно доловила заплаха. Ако тя все още не подозираше, че неговата доброта и любезност бяха фалшиви, то тази единствена заповед трябваше да й го покаже.
— Достатъчно дълго си се разпореждала сама със свободното си време, Сабрина. Великодушно ти дадох повече от достатъчно време, за да забравиш своя покоен любим. Сега ще започнем да живеем така, както аз искам — каза той. — Това означава, че ще правиш само това, което аз ти позволя. Това означава също, че ти ще започнеш отново да изпълняваш съпружеските си задължения към мене.
Той облиза устните си, когато каза последното изречение и очите на Сабрина светнаха ядовито.
— Никога! — изсъска тя. — Никога! Не и след това, което видях в спалнята ти онази нощ.
— Ще го забравиш, Сабрина, ще го забравиш заради собственото си спокойствие. Ти си омъжена за мен. Харчиш щедро моите пари. Ти също ще…
— Преди това ще умра — обърна се тя и се затича към двора, а Клейтън хукна след нея. Ръката му я сграбчи, преди да успее да излезе и като я завъртя, тя се озова с лице към него. — Ще пиша на Тревис! Той знае условията, при които се съгласих да се омъжа за теб и…
— Твоят покровител си отиде, Сабрина. Изпратих писмо на адреса му в Денвър преди повече от месец и тази седмица то се върна неразпечатано — той се спря и ненадейно се усмихна, повдигайки веждата си. — Може би ще се обърнеш към пастрока си, Сабрина, но ми се струва, че вие двамата не се обичате много, нали?