Тя отвърна на погледа му трепереща под напора и силата на яростта си. В никакъв случай не можеше да спи с него. Сега, след като знаеше, че той беше виновен за пролятата кръв на Дейн…
— Не се ли страхуваш вече, че мога да те напусна, Клейтън?
Изражението му незабавно се промени, тъй като думите й засегнаха чувствителната струна — парите. Беше немислимо тя действително да може да го направи, разбира се — някак си да разтрогне или да анулира този брак. Но все пак…
— Къде ще отидеш?
Сабрина си наложи да се засмее, чувствайки как той леко отпусна ръката й. Да, тази заплаха още вършеше работа, поне засега, но докога?
— Едва ли очакваш да ти кажа, нали, Клейтън?
Той я изгледа, търсейки в пребледнялото й лице отговора на въпроса си. Беше разпитвал тук-там за кончината на Дейн Морган, страхувайки се, че някой може да го последва, за да отмъсти за смъртта на мъжа. На Бригс и Сампсън едва ли можеше да се разчита да запазят в тайна неговото участие в тази работа до безкрайност — малко повече уиски и кой знае какво щяха да направят или кажат тези идиоти. Той беше шокиран и ужасен, когато откри, че Дейн Морган владееше и управляваше на дело цяла една империя в Сан Франциско. И още, ако момичето знаеше за това, никога нямаше да се омъжи за него, Клейтън Лоуъл, нали?
Сабрина се заслуша в тишината с нарастващо облекчение. Поради някаква причина, Клейтън, изглежда, вярваше, че тя наистина имаше къде да отиде, ако избягаше от него! Тя се възползва от преимуществото си и надменно дръпна ръката си, за да се освободи от пръстите му.
— А сега ме остави, Клейтън! Ще отида до града и ще се върна за обяд.
Тя се обърна, преди той да възрази и излезе бързо в огрения от септемврийското слънце двор, като направи знак на Жуан да доведе коня й.
Усещаше как очите на Клейтън пробождат гърба й, но после това чувство отмина. Тя се сдържа да не погледне назад, докато й помагаха да се качи на червено-кафявият скопен кон. Къде ли според Клейтън тя можеше да отиде? Въпросът я озадачаваше, интригуваше я и тя се намръщи замислено, докато яздеше по прашните, нагрети от слънцето улици на Санта Фе. Може би Тревис бе казал нещо на Клейтън. Може би Клейтън мислеше, че тя щеше да последва Тревис в Чарлстън. Кой знае? Но тя имаше мрачното предчувствие, че това бе най-важният въпрос, въпрос, за отговора, на който тя би дала много, ако можеше да го разбере. После пазарът отвлече вниманието й и тя махна с ръка на слугите да спрат пред малката сергия, където се продаваше оръжие.
Когато се върна вкъщи, тя скри покупките си в сламата в обора на конете, молейки се слугите да не ги намерят. Не мислеше, че те щяха да я издадат от привързаност към Клейтън, а по-скоро от страх — страх, който тя бе започнала да разбира добре. Изтри нервно длани в черната си пола и тръгна към къщата, като походката й излъчваше толкова много надменност, колкото можа да събере. Долният етаж беше пуст и това я изненада. Беше станало почти време за вечеря. Къде ли бяха всички? Тя потърси Мария и като не чу отговор, тръгна към кухнята.
— Да, сеньора?
Мария се появи на вратата на библиотеката и Сабрина въздъхна с облекчение, като махна с ръка към трапезарията:
— Защо вечерята не е сервирана, Мария? Масата трябваше да бъде сложена.
Мексиканката поклати бързо глава.
— Сеньор Лоуъл каза, че ще вечеря навън. Каза още да не слагам масата само за вас.
Сабрина едва не се разсмя. Нима Клейтън мислеше, че тя се интересуваше дали той отива да се забавлява в игралния дом, или я наказваше, също както се наказва дете, като я изпраща да яде сама в спалнята си?
— Чудесно, Мария. Изпрати вечерята ми горе в стаята тогава. А също и ваната.
Ваната пристигна заедно с вечерята.
Тъй като предпочиташе студено ядене пред изстинала вода, Сабрина избра ваната пред трапезата, но преди това старателно заключи вратата. Като седна удобно в сапунената вода, над която се издигаше лека пара, Сабрина потъна в мисли и не обърна внимание на стъпките от ботушите на Клейтън, който излезе от стаята си, намираща се в дъното на коридора. Той приближи стаята й и се спря пред вратата, но след това се отдалечи. На Сабрина й се стори, че чу леко щракване на кръглата дръжка на вратата, преди Клейтън да тръгне надолу по стълбите и да излезе от къщата. Тя въздъхна облекчено, когато той излезе, тъй като не беше предразположена да разговаря с него, освен ако наистина й се налагаше, а най-лесно беше да се преструва, че не го беше чула да се спира пред вратата.
След като свърши с банята и се облече, тя започна да се храни, необезпокоявана от никого. Единствено дългото отсъствие на Кармелита я тревожеше, докато накрая тя стана и отиде да отключи вратата, за да я потърси. Не трябваше да натиска много силно дръжката, тъй като вратата се отваряше лесно, но този път ръката й се изплъзна от кръглата дръжка, без вратата да се помръдне. Тя остана неподвижна за миг, после отново натисна дръжката, а от гърлото й излезе гневен вик: