— Клейтън! Клейтън Лоуъл! Веднага ме пусни да изляза оттук! Чуваш ли ме!
Отговори й само тишината и слабото ехо на собствения й глас. Тя яростно ритна вратата с върха на обувката си, после отново се втренчи в нея с безмълвен гняв. Той я беше заключил, дяволите да го вземат, преди да излезе от къщата. Това беше изщракването, което беше чула.
Тя изруга безпомощно и започна да блъска вратата, макар да знаеше, че тя нямаше да се отвори. Дяволите да го вземат! Дяволите да го вземат този човек! Накрая тя възмутено пусна дръжката, ядосана от това положение. Ядосана и на себе си. Да се остави да загине кротко като агне, което водят в кланицата! А от другата страна на вратата бяха слугите, които явно бяха прекалено изплашени, за да й помогнат. Но кой ли в Санта Фе щеше да забележи липсата й, ако беше оставена заключена в стаята си за една седмица? Или за две? Никой. Нито един-единствен човек!
Тя ритна вратата за последен път, един яростен удар, който облекчи малко убийствения й гняв. Как щеше да разговаря сега с братята на Кармелита? Как щеше да намери Джошуа Карвър и да го убеди да я изведе от Санта Фе?
— Сеньора?
Потайният шепот едва се долавяше сред обичайните шумове на нощта, които идваха от слугите и от животните в обора, но Сабрина го чу и изтича до прозореца.
— Кармелита! — тя се наведе над отворения прозорец, като напрягаше очите си, за да може да вижда в нощния мрак. — Кармелита, ти ли си?
— Да, сеньора. Господарят ме уволни днес, когато вие бяхте излязла. Струва ми се, че той не ми се доверява, защото мисли, че ви помагам.
— Ох, благодаря на Бога… — пое си дълбоко дъх Сабрина. Успокоена, тя постави ръката си върху дървената рамка на прозореца. — Можеш ли да отключиш вратата? Той ме заключи.
Последва кратко мълчание и Сабрина едва можа да види как младата мексиканка поклати отрицателно глава.
— Само той има ключ. Мисля, че смени ключалката с нова.
Спокойствието на Сабрина се изпари и тя тропна с крак, обзета от безсилен гняв. Дявол да го вземе този мъж! Тя щеше да се измъкне някак си все пак.
— Намери ли адреса на Джошуа Карвър?
— Да, но го нямаше вкъщи, сеньора. Очакват да се върне след няколко дни или седмица. Аз отидох да го потърся сама, когато, без да искам чух, че сеньор Лоуъл говори с ключаря.
— По дяволите! — изруга тихо Сабрина, като затвори очи при внезапно обзелото я чувство за безнадеждност. Нищо, нищо не работеше за нейната кауза. Навън улицата внезапно се изпълни с шум и тя се дръпна рязко назад, като наостри уши, за да разбере чии бяха гласовете. Клейтън! И… Бригс? Той не би се осмелил… Не, не беше Бригс. Беше някой непознат. — Кармелита, по-добре е да си тръгваш!
— Какво ще стане с вас, сеньора?
Сабрина изпита гореща благодарност към младото момиче, което явно беше ужасено и надничаше през рамото си, докато говореше. То беше храбро момиче и добра приятелка.
— Не се тревожи за мен — в шепота на Сабрина липсваше увереност и тя се насили гласът й да прозвучи храбро и сигурно. — Двама могат да играят тази игра! Аз ще заключа вратата от вътрешната страна, така че Клейтън да не може да влезе. Опитай се да дойдеш пак след няколко вечери. Ще те чакам! Имах няколко неща, заровени в сламата в обора, които ще са необходими при бягството ми. Иди, вземи ги и ги занеси в твоята къща.
Тя се спря за момент. Мозъкът й работеше трескаво. Говорът отвън стана по-ясен и силен. Портата започна да се отваря. Беше ли забравила нещо?
— Върви сега, Кармелита, бързо, преди да те е видял.
Момичето я послуша и изчезна бързо като светкавица в тъмните сенки на двора. Сабрина се отдръпна в същия миг от прозореца и го затвори. Не искаше Клейтън да го види отворен и да реши да го залости или да го закове. Това беше единственият й сигурен начин да се свърже с Кармелита сега. А и прозорецът можеше да се окаже най-доброто й средство за бягство. За да избяга от Клейтън Лоуъл и Санта Фе, тя се нуждаеше и от двете неща, а вероятно и от някакво чудо.
Сабрина стоеше в сенките на стаята и трепереше — закъсняла реакция на хладния вечерен въздух. Не беше купила днес одеяла от пазара, страхувайки се, че бяха твърде обемисти и можеха да издадат намерението й. Добре, мислеше си тя, борейки се да запази куража си, можеше да вземе едно от леглото си, когато тръгне да бяга.