Кога щеше да стане това? Щеше да бъде много трудно да избяга от къщата и да замине сама, оставяйки Санта Фе зад гърба си! За пръв път от много месеци Сабрина почувства, че я завладява силно вълнение, което премахна последните признаци на апатията, в която тя беше изпаднала след смъртта на Дейн. Само че това не беше този вид вълнение, което някога тя се бе надявала да изпита отново. Тя се отпусна на покритото с копринена покривка легло и плака, докато накрая не останаха сълзи в очите й.
Глава 11
Кармелита беше идвала два пъти. Джошуа Карвър още не се беше върнал в Санта Фе и отчаянието на Сабрина нарастваше. Клейтън й разрешаваше да излиза от стаята си само за вечеря, като лично я придружаваше до долния етаж, а после я връщаше горе и заключваше вратата. Беше й разяснил, че задържането й в „затвора“ ще продължи, докато тя не се вразуми и не покаже желание да се държи по начин, подобаващ на една съпруга.
В отговор Сабрина само бе свила рамене. До този момент тя не му бе продумала нито дума и нямаше намерение да променя държанието си към него.
Измина една седмица, после десет дни, после още две седмици. Вече беше настъпил октомври, пети или шести. Сабрина не беше сигурна дали не беше изгубила ориентация за дните от монотонния начин на живот, който водеше. Кармелита щеше да дойде тази нощ или най-късно утре сутринта.
Сабрина беше решила да не чака повече Джошуа Карвър, ако все още не се беше завърнал. Заедно с Кармелита бяха съставили план за бягството, който, ако не беше съвсем безопасен, поне предлагаше разумна надежда за успех. Беше план, който държаха в пълна готовност, изчаквайки единствено завръщането на Карвър, но с или без водач, Сабрина настояваше да се възползва от плана, докато все още можеше.
Беше отчаяна, дръзка идея да тръгне сама в една толкова непозната местност, населена с враждебни индианци, а освен това наближаваше и зимата. Но днес тя беше чула слугите да говорят в двора и думите им я изплашиха много, твърде много, за да рискува да остане тук повече. Както изглеждаше, Клейтън вече беше казал на съседите им в Санта Фе, че съпругата му е болна от треска, поради което е на легло през по-голямата част от деня, и разбира се, не може да излиза от къщата. Тъй като Сабрина нямаше толкова близки приятели в Санта Фе, които биха пожелали да я посетят и да рискуват евентуална зараза, една треска представляваше идеално извинение.
Сабрина стоеше до прозореца и неспокойно се взираше, като се молеше Кармелита да дойде, докато слънцето е все още високо в безоблачното небе. Кой би заподозрял нещо нередно, ако сеньора Лоуъл се окажеше победена от тази страшна, непозната треска? А после нищо не можеше да попречи на Клейтън и Гарвис Треймор. Тя не беше сигурна, че тази идея беше хрумнала на съпруга й. А ако беше негова, дали щеше да се спре пред такова злодейство, като убийството на собствената си съпруга? Но доколкото познаваше Гарвис Треймор, идеята скоро щеше да му дойде наум.
Едно почукване я накара да подскочи виновно и пребледняла, тя се обърна към вратата.
— Сеньора Лоуъл?
Беше Мария и Сабрина се отпусна.
— Да, Мария?
— Сеньор Лоуъл излезе. Нареди ми да ви донеса вечерята в стаята.
Сабрина се усмихна леко и отключи вратата от своята страна, за да може прислужничката да влезе. Добре, че Клейтън не се беше сетил да я принуди да се предаде, като я държи гладна. За това поне трябваше да бъде благодарна. Съмняваше се дали нейният пастрок щеше да бъде толкова великодушен към един неприятел.
— Благодаря ти, Мария. Изглежда много апетитно.
Жената кимна с глава и постави подноса на масата.
— Съжалявам, сеньора. Мога да ви пусна да слезете долу, но… — тя сви неловко рамене, поглеждайки нервно надолу към коридора — но там има двама мъже, които пазят по заповед на сеньор Лоуъл. Мисля, че е по-добре да останете тук.
— Двама мъже?
— Двама гринго — прислужничката направи гримаса и се прекръсти.
Кръвта на Сабрина се смрази. Бригс и Сампсън, разбира се. — Очевидно те съвсем не бяха мъртви, както я беше уверявал Клейтън.
— Благодаря ти, Мария.
Сабрина потрепери, затвори вратата и внимателно я заключи, а после избута тежкото бюро и залости вратата с него. Бригс и Сампсън — също като нечестивите Фурии от митологията — като че ли я преследваха неумолимо, винаги на една крачка зад гърба й. Без значение колко бързо или колко далече тичаше, тя никога не можеше да се освободи от тях.
Стига! Спри да мислиш по този начин! Ти ще се освободиш от тях! Те са едни обикновени смъртни, не по-различни от нея… от нейния любим Дейн, който беше повален така бързо от пушката на Бригс. Но всичко това бе минало и нейното щастие не можеше да се върне. Засега трябваше да бъде щастлива, че всичко работеше в нейна полза. И щеше да успее, закле се тържествено тя. Никога повече нямаше да се доверява на съдбата или на някой мъж. Отсега нататък щеше да разчита само на себе си и на никой друг.