Беше спала час или два, когато се събуди от удар на малко камъче по стената, близо до прозореца. Кармелита! — помисли си сънливо тя. Беше късно. Беше заспала, без да се съблича.
— Кармелита? — прошепна тя, като отвори прозореца.
— Si, Senora. Побързайте!
Сабрина отвори целия прозорец и като погледна недоумяващо към младото момиче, което стоеше долу, попита:
— Да бързам? Защо?
— Двамата мъже, сеньора. Струва ми се, че възнамеряват да ви причинят нещо лошо. Жуан дойде вкъщи и ми го каза — тя махна нетърпеливо с ръка, а пълната луна огря пребледнялото й лице. — Бързайте, Сеньора! Те вече се качват по стълбите!
Сабрина замръзна на мястото си.
— Бързо, сеньора, бързо!
Отчаянието, което се долавяше в тона на Кармелита, изтръгна Сабрина от вцепенението, в което се намираше, тя се надвеси над отворения прозорец и се втренчи в празното пространство. Ако се опиташе да скочи, имаше опасност да си счупи врата и да спести усилията на Бригс и Сампсън. Тя направи знак на обезумялото от страх момиче и се дръпна от прозореца. Отиде до леглото и взе одеялото и копринената покривка, която покриваше леглото. Хвърли одеялото през прозореца, тъй като си спомни, че то щеше да й потрябва. Отдавна беше планирала да използва покривката като въже, само дето планът, който беше направила, не включваше такова паническо бързане. С треперещи от бързане и страх ръце, тя направи един двоен възел, очаквайки всеки момент да чуе тежките стъпки на ботуши по коридора.
Ключалката нямаше да издържи напора на силните тела на двамата мъже, нито пък бюрото, макар че беше масивно. Погледът й се спря на чекмеджето, в което държеше парите си. Беше изминало доста време, откакто бе дала спестяванията си на Кармелита, за да ги пази, но щеше да има нужда и от тези тук, особено ако й се наложеше да вземе дилижанса. Те искаха да се плати предварително в брой, а ако се нуждаеше от стая, от храна… Тя дръпна трескаво малкото чекмедже на бюрото, за да вземе това, което бе останало, после затърси пипнешком бижутата си, които не бяха достатъчно скъпи, за да се пазят в банката, но можеха да я спасят от глад някой ден.
Тогава тя ги чу — потайни, тихи стъпки, които се изкачваха по стълбището. Мушна парите и бижутата в корсажа на блузата си — благодари на Бога, че беше заспала облечена в костюма си за езда — и изтича към отворения прозорец. „Не поглеждай надолу, заповяда на себе си тя, когато провеси краката си през перваза на прозореца. Само се премести напред!“
Кармелита се измъкна от сенките с големия дорест кон на Сабрина. Не беше Сънденс, но беше хубаво животно, положително най-доброто, което тя можеше да осигури. Сабрина прошепна благодарствени слова и забързаха към камъка, от който се качваха на конете. След като двете жени яхнаха коня, един слуга — Жуан може би? — вдигна резето, отвори портата и Сабрина пришпори коня по тъмните пусти улици. Имаше нещо положително, което бе постигнала при задържането й в плен у дома на Клейтън Лоуъл, и то бе, че накрая бе започнала да разбира малко испански. Колко бързо започваш да разбираш, когато знаеш, че животът ти зависи от това, мислеше си тя с горчива ирония.
— Оттук, сеньора.
Кармелита водеше Сабрина по страничните улици и те бързо стигнаха до площада в центъра на Санта Фе, където вековната сграда на Двореца на губернатора все още пазеше северната му страна. После продължиха надолу по други тъмни странични улици. Не след дълго, Кармелита направи знак на Сабрина да спре.
— Това е моят дом, сеньора. Ще останете ли при нас?
Сабрина поклати глава с благодарност, тъй като осъзнаваше много добре рисковете, които Кармелита вече бе поела.
— Клейтън може да ме потърси тук, Кармелита. Знам, че ще претърси целия Санта Фе. Трябва да напусна града.
Прислужничката замълча за миг, после кимна с глава, изразявайки съгласието си.
— Братята ми не се страхуват от него — опита се още веднъж да я убеди тя, пренебрегвайки собствения си страх.
Сабрина се засмя и поклати глава.
— Не?! Тогава трябва да се страхуват. Онези мъже в къщата, Кармелита, са същите, за които питах преди една седмица — това са мъжете, които убиха моя… първия ми съпруг. А беше човек, който не се оставяше да бъде победен лесно — тя дръпна поводите по-високо над врата на коня, потрепервайки лико от студения нощен въздух. — Донеси ми нещата. Ще трябва да вървя. Не искам да рискувам да бъда хваната в твоята къща.