— Влезте да се постоплите, сеньора. Братята ми ще натоварят коня. Трябва да вземете едно от техните serapes. То ще ви топли, а също така и ще ви прикрива.
След по-малко от петнадесет минути Сабрина се отправи с коня си към площада, търсейки пътя, който водеше на запад от града. Братята на Кармелита бяха заредили пушката й и й показаха набързо как да стреля и да я зарежда сама, после бяха добавили още храна към нейните оскъдни провизии и като я прегърнаха, й пожелаха на добър път. Бяха й предложили да я придружат поне докато излезе от града, но Сабрина се възпротиви. Беше й достатъчно, че кръвта на Дейн тежеше на съвестта й. Не искаше да рискува и техния живот.
Улицата зад площада беше широка и пуста, добре осветена от лунната светлина там, където газените лампи светеха и тя подкара коня в лек галон. Беше избрала този път, защото мислеше, че той е най-малко подозрителен, за да тръгнат да я преследват по него. На север и изток пътищата водеха за Таос и Моура, които в края на краищата водеха до Денвър. На юг лежеше Албакърки — едно малко селище, но все пак в него живееха хора. Щеше да тръгне в посока към селото, но не тази нощ. Тази нощ щеше да язди право на запад, за да изглежда така, сякаш беше тръгнала да търси дългата пустиня, която минаваше през Калифорния. Тази маневра сигурно нямаше да може да заблуди Клейтън и да го забави повече от ден-два, но за нея това беше твърде ценно време. Спирката на трансконтиненталния пощенски дилижанс в Бъгърфийлдс беше дори още по на юг от Албакърки. Това беше спирката, от която тя щеше да се опита да вземе дилижанса, ако, разбира се, успееше да се измъкне от скорпионите, гърмящите змии, отровните гущери на пустинята, както и от Клейтън, Бригс и Сампсън, които яздеха подир нея. „И не забравяй индианците“, отбеляза тя, като въздъхна безпомощно, взирайки се право пред себе си в притъмнялата местност, където къщите се срещаха все по-рядко и накрая останаха зад нея.
От кое ли племе щяха да бъдат индианците? Може би команчи, но техните територии бяха на североизток. Какво беше казал Дейн онзи ден, когато й беше начертал груба карта в сухата спечена пръст на равнината, близо до Денвър. Може би юти? Или кипва? О да, и апахи. Тя потрепери леко, което я изненада. Вече се страхуваше малко от индианците, след като беше прекарала известно време в селището на чейените. Но апахите… Дори Дейн бе направил гримаса, когато произнесе името им. Трябва да са хищници и грабители, каквито бяха команчите, а може би и по-лоши.
„Е, добре, Сабрина Уелс,“ каза си тя, като съзнателно взе решение да изостави другите си две презимена. За едното би искала да претендира, но чувстваше, че нямаше повече право на това, а колкото до другото — Клейтън — разболяваше се само като си помислеше за него. „Несъмнено ти си много, много далеч от Филаделфия.“
Изглеждаше така, като че ли в къщата имаше пожар. Толкова много свещи горяха вътре, че Клейтън се усмихна зловещо, когато портата се отвори, за да влезе. Беше се свършило, бяха го направили. И въпреки че беше решил да чака до сутринта, той предположи, че някой от слугите е намерил Сабрина умряла и е вдигнал тревогата. Той слезе сковано от коня, опитвайки се да прикрие усмивката, която извиваше устните му. Не трябваше да изглежда прекалено доволен, когато Мария или някой друг дойдеше тичешком да му каже, че бедната сеньора е мъртва.
— Бригс! — усмивката му увехна бързо и Клейтън се втренчи в двамата мъже, които тичаха към него. — Какво, по дяволите, правите още тук?
Той хвърли сърдито юздите на коня и след като изпръхтя, животното се отдалечи.
— Момичето е изчезнало! — каза намръщено Бригс, като отстрани с гневен жест полепналата по панталоните му слама. — От два часа претърсваме къщата от горе до долу, но не можем да я намерим. Трябва да е отишла в града.
Клейтън остана загледан втренчено за един миг, после изрева от гняв и възмущение:
— Какво?! Ти, нескопосан идиот такъв! Едно беззащитно момиче и двамата, ти и Сампсън…
— Млъкни, за Бога. Искаш съседите ти да започнат да задават въпроси ли? — изсъска Бригс и Клейтън възвърна донякъде самообладанието си, като продължи да ругае гневно, но с по-тих глас. — Излязла е през прозореца — кой знае кога? Вратата беше заключена отвътре, така че ние помислихме, че трябва да се крие тук някъде.
— А какво правихте ти и Сампсън, докато скъпата ми съпруга се е катерила по прозорците и е скачала от покривите? Наслаждавали сте се на най-хубавото ми шампанско?
Лицето на Бригс почервеня.
— Може би ни е чула, докато вървяхме по коридора, кой знае? Беше заключила отвътре проклетата врата и беше сложила бюрото пред нея като барикада. Мислехме, че е заспала и действахме внимателно, за да не я събудим. Отне ни половин час, докато влезем в проклетата стая.