Клейтън се намръщи от поведението на мъжа, почувства се неудобно под дулото на пушката, насочено директно към гърдите му.
— Свали това проклето нещо, Карвър. Тук съм, за да те наема отново за една работа. Мом… моята съпруга — поправи се мрачно той — е изчезнала.
Карвър повдигна веждата си и се усмихна.
— Бракът й с теб не се оказа по вкуса й, а?
Лицето на Клейтън пламна, но си наложи да се запази спокойствие. Имаше нужда от помощта на Карвър. Като се има предвид колко лесно я бе намерил последния път.
— Ние… ъ… имахме малки разногласия. Разбира се, аз съм ужасно загрижен за нейната сигурност. Ако се е опитала да язди в околността, защото…
— Е, аз не бих се тревожил толкова много, мистър Лоуъл — присви очи Карвър, а на загорялото му лице се появи усмивка. — Може би тя наистина се чувства добре там, може би е по-добре, отколкото в твоята къща. Зависи колко добре си с направил труда да я подготви Морган и колко схватлив човек се е оказала тя.
Смаян, Клейтън стоеше мълчалив и само се взираше в мъжа над него. Какво, по дяволите, искаше да каже Карвър с това?
— Вижте, мистър Лоуъл, току-що се върнах от едно малко пътешествие. Колкото повече душа, толкова повече цялата тая работа ми намирисва — този история, която вие сте скалъпили. Дейн Морган се ползва с добро име и е известен като свестен човек, макар че аз чух, че бил много опитен както с пушката, така и с ножа. Разбира се, това не значи, че човекът е лош. Във всеки случай не и в моите очи. Чух от момчетата в бара в Денвър, че той спасил момичето от дилижанса, който бил нападнат от команчите и тя на драго сърце заминала с него от Денвър. — Той спря за момент, сякаш се забавляваше с пребледнялото, кръгло лице на Клейтън Лоуъл. — Безспорно съвестта не ми даваше мира, че точно аз заведох мистър Бригс там, където той можеше да простреля мъжа в гърба. Върнах се през Саут Парк с намерението да направя на Морган, или на това, което бе останало от Морган, прилично погребение. Но истината беше, че нямаше и следа от него, Лоуъл. Можеш ли да си представиш това? — усмихна се Карвър, който изглеждаше видимо доволен, и като повдигна пушката си, я насочи към главата на Лоуъл. — Огледах се наоколо, мислейки, че може би вълците са го извлекли надалече, както правят обикновено, но… не, нищо. Нямаше никакви следи. Тогава предположих, че може би не е умрял. Мисля, че ще бъде най-добре да започнете да поглеждате зад рамото си, мистър Лоуъл. Той може да дойде тук тези дни.
Клейтън изтръпна от ужас, завъртя се на пети и избута двамата мъже от вратата, за да може да излезе. Беше се изпотил, когато се качи на коня си. Дръпна юздите и заби острите си шпори дълбоко в хълбоците му. Животното изпръхтя и подскочи напред, понасяйки се в галон по тесните улици. Той не намали хода му, докато не стигна до площада. Чак тогава опъна юздите и принуди коня да спре, за да могат Бригс и Сампсън да го настигнат.
Карвър го беше изплашил най-напред, като насочи пушката към главата му и после, като му каза, че Морган може би е жив. Късата коса, ограждаща тила му, бе настръхнала, тъй като имаше усещането, че някой го наблюдава и като извъртя яростно коня, постави ръка на револвера си и огледа внимателно потънала в мрак улица. Нямаше никой, Слава Богу, успокои се той. Но както беше казал Карвър, може би в някоя от следващите нощи…
— Дявол да го вземе, Бригс, ти си бил пълен глупак! Каза ми, че Морган е мъртъв като пън!
— Но той наистина беше — Бригс дръпна поводите на коня си и се ухили презрително. — Затова ли трепериш като лист, за Бога? — той се наведе на една страна и се изплю шумно в нощната тишина. — Беше неподвижен като скала, вярвай ми, с гръб към мен. Никога не съм имал по-добра мишена. Куршумът мина през сърцето му и той падна като повалено дърво.
Клейтън избърса потното си чело с меката си ръкавица за езда. Думите на Бригс го накараха да се почувства малко по-добре, но все още…
— Тогава защо го няма тялото му? Чу какво каза Карвър!
— Карвър! — изсумтя Бригс и сви рамене. — Стар тъпак! Кой знае къде е тялото на Морган? Кой го е грижа? Може индианците да са го взели, за Бога! Може да са го изяли. Защо се интересуваш повече за него, след като е умрял?
Клейтън потрепери още веднъж, но този път една лека тръпка и ръцете му, които държаха поводите, вече не се тресяха така силно от страх. Той дълбоко си пое дъх.
— Щом като си толкова сигурен…
— По дяволите, сигурен съм — изсумтя Бригс, като се усмихна подигравателно, без да си направи труда да скрие своето пренебрежение към работодателя си. Лоуъл изглеждаше така, сякаш щеше всеки миг да напълни проклетите си панталони. — А сега нека да се заловим с нашата работа. Къде да започнем да търсим момичето?