Клейтън се замисли за миг, после обърна коня си към западната страна на площада.
— Оттук — кратко нареди той. — Трябва да е тръгнала към Калифорния.
Сабрина опъна силно поводите на коня и въздъхна, почувствала се изморена до смърт. Най-после бе преминала и сега се движеше по по-ниските възвишения. Ширналите се пред нея равнини лежаха на километри разстояние, сухи и равни, кафяви и познати. Тя им се усмихна като на стар приятел и вдигна поглед към сенките, които хвърляха дърветата в този късен следобед. Мислеше, че шансът й за спасение бе да следва линията на планината на юг, още повече, че едва ли съществуваше опасност да изгуби пътя. Стига толкова езда за днес, реши тя. Изглежда, имаше още един ден езда, за да достигне линията, където хълмовете се сливаха с обширната равнина, но нямаше сили да продължи сега.
Тя въздъхна с чувство на облекчение, когато откачи крака си от стремето и се плъзна на земята. Тя с благодарност си спомняше как Дейн, след като не беше намерил седло, я бе научил да язди така, по техния специфичен начин, който се оказа по-удобен за дълга езда по неравен път, отколкото язденето със седло. Албакърки лежеше на шест мили югозападно от Санта Фе. Това бе почти всичко, което знаеше. Знаеше още, че пътят на юг от Скалистите планини беше неравен и труден за езда. Ако можеше да намери мястото, откъдето извираше Оио Гранде, можеше да следва течението й. Разбира се, ако можеше да познае Оио Гранде, поправи се тя. Съмняваше се, че бяха поставили указателни знаци за нейно удобство.
Тя се пресегна да вземе пакета, който беше привързала зад задния лък на седлото. Извади въже, с което завърза измореният колкото самата нея кон за един висок шубрак. В по-ниските части на планината се променяше и растителността. Широколистните дървета и високите смърчове и кедри отстъпваха място на по-ниските дървета, като преобладаваха боровете, а още по-надолу, на границата с обширната равнина, се виждаше вездесъщата хвойна. Спомни си, че Дейн й беше казал, че плодовете на пинията можели да се ядат, а сега беше времето, когато ги беряха. Може би щеше да намери плодовете им и да спести от ограничените си провизии. Един фазан изхвърча от близкия храсталак и тя подскочи, твърде изплашена, за да се сети да стреля по него. Щеше да се опита да улови някоя планинска пъстърва в чистите, студени потоци, макар че само Бог знаеше дали щеше да успее да запали огън с огнивото, което беше купила, а суровата риба не я привличаше много.
Отне й един час, докато прониже рибата с копието си и когато накрая успя, тя се втренчи учудена в извиващата се пъстърва. За Бога, беше успяла, беше го направила! Беше осигурила сама собствената си вечеря! Дейн щеше да е горд с нея! Странно, но сега той изглеждаше по-близо до нея, отколкото преди. Може би това се дължеше на факта, че се беше върнала обратно в пустинята, или просто защото не беше в къщата на Клейтън Лоуъл. Тя се намръщи при тази мисъл и погледна неспокойно през рамо към високите върхове зад себе си. Клейтън сигурно вече бе тръгнал след нея. Но тя бе яздила усилено, макар и с, общо взето, умерен ход.
Първият преход през високите върхове беше ясно очертан, но след това трябваше да гадае посоката. А освен това — тя сви рамене, за да прогони страха — той никога нямаше да се сети, че от Санта Фе тя беше хванала пътя за Калифорния. Той можеше да се намира все още в града. Вероятно беше изминала тридесет мили и й оставаха още шестдесет, за да стигне до Албакърки, а това й даваше предимство.
Тя се усмихна доволно, когато пъстървата започна приятно да ухае над запаления огън. Загърна се с одеялото и с топлото вълнено serape, когато слънцето залезе и нощният хлад започна да се спуска над планината. Всичко щеше да бъде наред, реши приятно изненадана тя. След няколко дни щеше да бъде в Албакърки, а там можеше да наеме водач и да попълни запасите си. И сякаш като потвърждение на това, първата звезда изгря на виолетово-синьото небе, изпращайки чиста и невероятно ярка светлина в хладната нощ. Да, мислеше сънено тя, сгушила се в топлото одеяло, всичко щеше да бъде наред…
Утрото бе ясно и слънчево, каквито бяха повечето сутрини в околностите на Санта Фе и високите полета, но беше хладно, почти студено — едно напомняне, че зимата наближаваше. Е, нямаше значение, каза си Сабрина с усмивка, след вчерашното яздене, когато беше достигнала края на хълмистите възвишения и се отправи на юг, Албакърки не можеше да бъде по-далеч от няколко дни път. Вероятно на осми октомври щеше да пристигне, може би на девети, а днес беше шести. Няколко антилопи преминаха на около стотина ярда от нея и тя им се усмихна за поздрав. В този момент конят й се препъна в един камък и тя обра юздите и ги опъна, напомняйки си, че трябва да бъде внимателна. Ако конят й стъпеше в някоя дупка на лалугер или го ухапеше гърмяща змия, то тя трябваше да върви много дълго пеша.