Сампсън я видя пръв и изненадан дръпна поводите на коня си. Бе предположил, че Клейтън Лоуъл е полудял, мислейки, че момичето наистина бе напуснало Санта Фе, опитвайки се само да стигне до Калифорния, но явно тя го беше направила.
— Ето я — той повдигна ръка и посочи на юг една далечна точица, която се мяркаше от време на време на върха на един малък хълм, на километри разстояние пред тях. Сега тя слизаше надолу и се загуби от погледа му.
— Тръгнала е на юг? — смръщи ниското си чело Бригс, като погледна нагоре да провери къде е слънцето. — Първо е вървяла на северозапад, а сега на юг?
— Вероятно се е изгубила — изръмжа Клейтън. — Но както и да е, кой го е грижа?
Никой не отговори. Никой не се интересуваше. Бригс внимателно разгледа местността под тях и накрая посочи към една каменна урва.
— Може да слезем оттук, ако водим конете. После ще бъде по-добре да насочим право към равнината и бързо да яздим, за да я хванем.
— Няма ли да можем… да се промъкнем незабелязано зад нея? — намръщи се Лоуъл. Не му харесваше възможността момичето да ги види и да избяга. — Или да отрежем пътя й, като я пресрещнем?
— Ако се е изгубила, никой не може да каже накъде може да се насочи, нали? — отговори презрително Бригс. — Може би мислиш, че три към едно не е достатъчно преимущество, за да хванем момичето?
Клейтън пламна, ядосан от тона на Бригс, и на свой ред се усмихна подигравателно:
— Две към едно не беше достатъчно онази нощ в къщата ми, когато ти и Сампсън провалихте работата. Спомняш ли си?
Бригс го изгледа кръвнишки, но не каза нищо. Все пак получаваше добро възнаграждение за услугите си. Този път щеше да хване малката кучка. И да получи парите си от Лоуъл. Той мразеше тази проклета страна — горещината, студа, слънцето, прахта, изобщо всичко. Щеше да отиде в Мексико, когато получи възнаграждението си, и щеше да си живее там като цар.
— Хайде, за Бога. Да вървим, преди да се е объркала до такава степен, че да не можем и ние да я намерим…
Ято скорци се извиси във въздуха зад нея, надавайки тревожни трели, но Сабрина не им обърна внимание, не се спря, за да помисли какво ли беше обезпокоило птичките. Тя се тревожеше повече за тясното, стръмно, дълбоко дере, което беше зейнало пред нея. Сигурно беше корито на река, реши тя, като погледна още веднъж нагоре към скалистите склонове, а след това по протежението на дерето. Вероятно през пролетта, когато се топяха снеговете, или след обилни валежи от дъжд, дерето се пълнеше с вода, но сега изглеждаше сухо. Сабрина погледна още веднъж замислено към стръмните скали, които се извисяваха над цепнатината. Не, реши тя, мястото изглеждаше коварно. Навсякъде беше осеяно с камъни и тя не можеше да си позволи да рискува конят да си счупи крака. Освен това не обичаше да язди дълго време по откритите равнини. Беше се научила от Дейн да цени прикритието, което храстите и скалите й предлагаха, но тя не можеше да рискува да счупи крака на коня или врата си, а може би и двете. Освен това кой можеше да я види? Нямаше никакви признаци за човешки живот на десетки мили наоколо, нямаше даже златотърсачи, които според слуховете правеха проучвания в тези планини.
Тя напредваше бавно, като водеше коня по стръмната урва и се надяваше, ме най-после пътят ще стане по-равен и ще може да го подкара по-бързо. Но стените на тясното дере бяха стръмни и дълбоко врязани в тялото на планината. Накрая тя заобиколи една издадена скала и сви обратно към възвишенията. Инстинктивно, в желанието си да се махне час по-скоро от това ужасно място, тя подкара коня в лек галоп. Той беше вървял много повече през последните няколко дни, отколкото през всички предишни месеци, но беше здраво, енергично животно и откликваше с желание на нейните заповеди.
— По дяволите! Трябва да ни е видяла! — пришпори гневно коня си Клейтън и животното подскочи и се понесе в галоп, а Бригс и Сампсън го последваха.
На Сабрина й се стори, че чува някакъв шум, който идваше като далечен тътен, и се намръщи, поглеждайки нагоре към ясното синьо небе. Нямаше облаци, но в планината бурята връхлиташе мигновено. После погледът й бе привлечен от облак прах. Изненадана, тя рязко дръпна юздите на коня, опитвайки се да види каква беше причината за това. Конници? Тя остана неподвижна, взирайки се известно време в далечината, после нададе вик на ужас и подкара коня, като забоде петите си в хълбоците му. Това действително бяха конници! А единият кон приличаше твърде много на коня на Клейтън Лоуъл!