Тя се наведе ниско надолу към шията на коня, докато той препускаше с убийствена бързина към прикритието на скалите. Не можеше да се надява, че ще успее да ги надбяга по пътя до Албакърки. Смяташе, че до града оставаха десет-петнадесет мили, а дорестият кон не беше свикнал на такова натоварване, на каквото беше подложен през последните три дни.
Трябваше да се опита да се качи отново в по-високите части на планината, за да може под прикритието на върховете и високите дървета да им се изплъзне. Да се надява, че самата тя нямаше да се загуби!
Единственото преимущество на Сабрина беше по-малкото й тегло. Конят й се движеше с по-голяма лекота, промушвайки се през шубраците и растящия наоколо пелин, като се катереше нагоре по склона към по-високите скатове. Дребните камъни, които копитата на коня откъртваха, се търкаляха с тропот надолу, но Сабрина не се обръщаше назад. Знаеше, че те вървяха по петите й. Знаеше още, че ако я хванеха или се приближиха достатъчно близо, за да могат да стрелят, с нея е свършено.
Вятърът шибаше лицето й, заплиташе косата й и замъгляваше очите й със сълзи, но тя само пришпорваше коня, като заобикаляше дръзко камъните и дърветата. Така не след дълго, те се втурнаха в една малка, тясна долина, зелена и сочна, но Сабрина не се спря, за да я разгледа по-внимателно. Само се молеше това да не се окаже някой задънен каньон, който да завършва със скала, по която да не може да се изкачи. Един елен и една антилопа изскочиха пред нея и се изгубиха в шубраците. Тя достигна края на долината точно когато Клейтън, Бригс и Сампсън се появиха в началото й. Сабрина хвърли един поглед през рамото си. Бригс държеше пушката в ръката си. Тя потрепери и изпадна в паника, докато конят й се изкатери по скалистия склон, оставяйки долината зад гърба им. Може би трябваше да извади своето оръжие, мислеше отчаяно тя. Подкара коня зад един огромен кръгъл камък и издърпа пушката с трескава бързина. Беше заредена. Щеше да стреля веднъж.
Тя си пое дълбоко дъх и разгледа района, за да намери подходящо място. Ето, реши тя, по-надолу, където теренът се издигаше стръмно, преди отново да се спусне надолу. Трябваше да се изкачи там, за да има поглед към долината и своите преследвачи. Конят пръхтеше и се мяташе страхливо, докато момичето дърпаше поводите, опитвайки се да го укроти. Вдигаш тежката пушка, допираш я до лявото си рамо, насочваш цевта надолу, стараеш се ръката ти да не трепери. Сега натискаш спусъка, без да го буташ, спомни си тя. Тримата ездачи внезапно се появиха в полезрението й и тя дръпна спусъка, обзета от паника. Изстрелът отекна като артилерийски топ в скалите, които ги ограждаха, и Сабрина не изчака да види, че не беше успяла да улучи никого. Той беше свършил това, за което тя се бе надявала. Тримата мъже мигновено пришпориха конете към прикритието на близките скали. Това може би щеше да й даде допълнителна минута или две, помисли си тя. Да се моли на Бога това време да й е достатъчно. Тя отново подкара коня в галоп, насочвайки се към неравната местност. Камънаците правеха и техните стъпки несигурни и забавяха хода им. Не можеха да се придвижват по-бързо от нея, а ако се опитаха, поне един от тях можеше да падне. Това във всеки случай щеше да й даде преимущество.
Дорестият кон се катереше с мъка по ронливия склон, а железните му подкови бяха допълнителна пречка, тъй като се плъзгаха по нестабилните камъни под краката му. Сабрина не се опитваше да го кара да бърза. Имаше усещането, че той върви толкова бързо, колкото можеше, сякаш животното чувстваше нейното отчаяние и беше готово да помогне в усилията й да избяга от преследващите я мъже. Тя зави покрай ската и се отправи към високите борове. Може би щеше да успее да се скрие между дърветата. Или може би беше по-добре да продължи да върви. Изглежда, успяваше да поддържа дистанцията между себе си и преследвачите си, но ако се опиташе да спре и Клейтън я откриеше, то можеше да счита себе си за мъртва.
Внезапно един изстрел разцепи въздуха, нарушавайки тишината на планината, и конят на Сабрина хукна стремглаво надолу по каменистия склон. Един поглед през рамото й беше достатъчен да види, че мъжете вече слизаха по склона зад нея. Не бяха по-далече от четвърт миля. Разстояние, което беше достатъчно да накара Бригс, да се откаже от намерението си да стреля по движеща се мишена, но тя беше виждала Дейн да уцелва тичащ елен от такова разстояние. Започна да трепери, усети как дланите й се овлажняват от студена пот, докато се притискаше отчаяно до шията на катерещото се и непрекъснато подхлъзващо се животно. Последните стотина метра от склона те слязоха през поток от падащи камънаци, като се бореха отчаяно да запазят равновесие. Най-после конят усети под краката си твърда почва и се понесе в галоп напред към близко растящите борове. Сабрина не беше видяла скритото във високата, суха трева животно, нито пък конят й. В следващия миг тя бе хвърлена във въздуха, а стреснатият й кон изцвили и падна. Животното се срути на земята само миг преди Сабрина да падне и тя безпомощно се преметна на тревистата земя, зашеметена от удара, неспособна да разсъждава за последиците от това нещастие. Тя се помъчи да си поеме дъх, разтърси глава и се опита да се изправи. Нямаше представа за състоянието на коня, който лежеше зад нея. Животното издаваше мъчителни звуци, докато се мъчеше да се изправи на трите си крака, тъй като четвъртият беше счупен и висеше на една страна.