Победоносните викове, които издаваха Клейтън и компанията му, върнаха Сабрина в действителността. Тя извика ужасена, лазейки към пушката, която лежеше на земята само на няколко метра от нея. Нямаше да има време да я зареди. Трябваше да си купи пистолет, който се зареждаше многократно, като този, който носеше Дейн. Изведнъж нещо голямо и бяло изскочи от прикритието на сенките и затича право към нея. Като нададе инстинктивно вик на тревога, Сабрина се хвърли върху каменистата земя, а животното прескочи над главата й. Беше прекрасен, удивителен, невероятен скок. Това беше един огромен лос. Един чудесен бял лос. Величествено разклонените му като корона рога бяха по-тъмни от тялото му.
Белият лос стоеше неподвижен, застанал точно между Сабрина и тримата преследвачи, чиито коне отчаяно се дърпаха надолу по каменистия склон. Като че ли ядосано на това натрапчиво човешко присъствие в територията му, животното нададе внезапен предизвикателен звук, наведе се и атакува склона, по който се спускаха конниците. Конете хукнаха обезумели, обхванати от силен страх. Изправяйки се на задните си крака, те се опитваха да избягат от атаката на лоса, като ронеха камънаците, които се търкаляха като водопад надолу по склона.
Като нададе внезапен вик, Сабрина се помъчи да събере ума си, коленичи и се наведе напред към мястото, където все още лежеше пушката й. Благодарение на забавянето, което белият лос беше предизвикал като че ли специално за нея, тя щеше да има време да зареди оръжието и да стреля. Ако можеше да се добере до прикритието на боровата горичка пред нея, то може би щеше да има някаква слаба вероятност да оцелее. Тя сграбчи пушката, погледна обезумяла през рамото си и започна да лази към края на шубрака. Изглежда, лосът насочи своята ярост към Сампсън — от тримата той се намираше най-долу на склона и най-близо до нея — и вбесен, започна отново да мучи към обезумелите коне.
Но когато тя стигна до боровата горичка, усети как една ръка здраво стисна нейната, а в следващия миг пушката й бе избита от ръката и запратена далеч от нея в храстите. Инстинктивно тя започна да се бори срещу ръката, която я стискаше, удвоявайки усилията си, за да достигне пушката, чието сребристо дуло проблясваше в сянката на храстите. Но ръката я стисна по-силно, тя се дръпна надолу и заслепена от болка, сподави вика си.
Сабрина замръзна неподвижно на мястото си, способна единствено да се взира в лицето, което се намираше едва на сантиметри от нейното. Черни очи се взираха на свой ред в нея от червеникаво, плоско лице. Сабрина започна да трепери, съвсем слабо в началото, после с постепенно нарастваща сила. Задушаващ вик се надигна в гърлото й. Индианец! Вероятно… О, мили Боже! Апах!
Индианецът заговори отсечено. Говорът му беше по-скоро някаква поредица от сумтене и грухтене, отколкото нещо, наподобяващо английска реч и Сабрина ужасено поклати глава, опитвайки се да се отдалечи от черните очи, които горяха пред нея.
Внезапно се чу изстрел и индианецът пусна ръката й, наведе се и се завъртя по посока на склона, където тримата бели мъже се свличаха, загубили всякакъв контрол над конете си. Бригс стреля втори път в лоса, после внезапно видя индианците, вече половин дузина на брой, които се бяха появили безшумно като духове. Тримата се опитваха отчаяно да спрат по-нататъшното спускане на конете, но склона, като Сампсън в паниката си препречваше пътя на коня на Клейтън, вследствие, на което конят падна на колене, плъзгайки се няколко метра надолу по склона, преди отново да се изправи на крака, а от коленете му капеше кръв. Едва сега, след като целта му бе постигната, белият лос се понесе покрай високия хребет и изчезна.
Апахът, който държеше Сабрина, махна с ръка към мъжете и отново каза нещо. Индианците тръгнаха нагоре по склона към белите мъже, приведени ниско, хванали в ръка заредените си лъкове. Клейтън извади пистолета си и започна отчаяно да стреля, като в ужаса си не можеше да уцели нищо друго, освен скалата. Сампсън пришпори грубо своя изпотен кон, опитвайки се да накара животното да върви нагоре по ронливата скала на хълма, но само след няколко крачки конят отново се плъзна надолу към боровата горичка. Само Бригс изглеждаше незасегнат от паниката. Той извади пистолета си и стреля съсредоточено, улучвайки двама от апахите. Видимо доволен от успеха си, той обърна коня си и го пришпори. Язди така четвърт миля и като се обърна, без да бърза, повдигна пушката си и я насочи надолу по склона. Стрелите на апахите вършеха работа само на около стотина ярда, а той беше на почти двойно по-далечно разстояние от тях. Имаше да свърши една работа, нещо, което щеше да му донесе порядъчна сума пари. Дори ако Клейтън Лоуъл се окажеше достатъчно глупав да се остави да бъде хванат от апахите, Гарвис Треймор щеше да му плати за услугата. Освен това Сабрина го презираше и мразеше, така че на чисто лична основа, той щеше да е доволен да я убие.