Вождът на апахите присви черните си очи, поглеждайки нагоре към белия мъж. Той тръгна, дърпайки момичето след себе си, но пушката на Бригс изтрещя още веднъж, откъсвайки парче от ствола на бора, зад който се намираше главата на Сабрина. Миг по-късно се чу внезапен, вледеняващ кръвта вик, който идваше отгоре, от високите скали и още една група индианци се изсипаха на фона на лазурносиньото небе. Главите им бяха отметнати назад, докато надаваха своя боен вик. Те се придвижваха бързо надолу към тримата мъже, които сега се озоваха хванати в капан.
Сабрина гледаше как индианците се приближаваха към нейните преследвачи, прицелвайки се с лъковете си най-напред в конете, така че белите мъже да не могат да избягат. Тя видя ужасена как първо Клейтън, след това Сампсън и накрая Бригс бяха застигнати и пленени. Чу ужасяващите писъци на Клейтън, които отекваха в малката, заобиколена от скали долина. Всичко свърши след минута, макар на нея да й се стори, че бяха минали часове. Въпреки че мразеше и тримата, залавянето им не можеше да я зарадва. Знаеше достатъчно много за индианците — особено за апахите — за да разбере, че това означаваше сигурна смърт за тях, една мъчителна, жестока смърт. Те първи бяха застреляли няколко апахи. Индианците щяха да си отмъстят. Това беше техният начин на живот, техните разбирания за справедливост.
Вождът на апахите внезапно я стресна, когато ръката му хвана нейната и грубо я дръпна да го последва. Сабрина не направи опит да се съпротивлява, съзнавайки твърде добре, че беше безполезно. Тя повдигна дългата си черна пола със свободната си ръка и го последва безмълвно толкова бързо, колкото можеше. Всичко щеше да свърши след минута. Апахите щяха да я убият и борбата щеше да приключи. Гарвис Треймор беше победил в края на краищата, макар че той нямаше да получи цялото богатство, което би имал, ако тя беше жива и се омъжеше за него.
Дейн се приближи неспокойно към двойните френски прозорци, които гледаха към вътрешния двор, и погледна високите, леко приведени, нежни стебълца на зелената трева на моравата, която се простираше пред него. В онези отдавна отминали щастливи години това беше сцената, на която организираха градинските партита, чайове, обяди, дори барбекюта, на които присъстваха триста или четиристотин души. Чудесните екипажи и подбраните коне, наредени в редица по дългата, засадена от двете страни с дъбове алея пред имението, разкошно облечените черни роби, които стояха до главата на коня, държейки юздите му, докато неговите собственици се смееха и бъбреха, играеха на крикет или на кегли на моравата. Щеше ли Гленторн да стане свидетел отново на такива веселия?
Той се усмихна, изненадан от самия себе си, че днес бе така сантиментално настроен. „В действителност, припомни си той сдържано, ти не харесваше тези моменти, Дейн. Спомняш ли си?“ Мъжете често ставаха досадни, а жените се кикотеха непрекъснато. Колко различна беше Сабрина от тях. Неговата Бри бе хиляди пъти по-привлекателна, защото беше истинска и не позираше, изтъквайки някаква преувеличена момичешка невинност, която да скрива нейната съвършена женственост. Такава жена можеше да се срещне една на хиляда. Бе жена с хиляди лица. Богиня и смъртна, нежна като кадифе, твърда като стомана, често нейното „аз“ се намираше някъде между двете, пълна с изненади — също като да погледнеш в бляскав диамант и да видиш стотиците различни отражения и нюанси, и всички те бяха като нея: променящи се, неуловими, изпълнени с дълбок, мистериозен огън, искрящи с чистотата на кристален поток.