Той отвори вратите и излезе навън в свежата, хладна октомврийска утрин, наслаждавайки се на топлото слънце, което надничаше зад облаците. Писмото на Тревис бе пристигнало днес и му напомни с още по-голяма сила за Сабрина. Като че ли можеше да я забрави някога, присмя се на себе си той. В Калифорния всичко беше наред. Реколтата изглеждала добре, времето било чудесно. Тревис беше успял да прикрие голяма чист от изумлението си при пристигането си в Сан Франциско, откривайки, че неговите задължения включваха и ръководенето на заведението за хазартни игри „Бел Фльор“, един от най-доходните в бизнеса. Всичко, което Тревис беше докладвал, бе, че „Бел Фльор“ работи както обикновено и приходите са големи.
Дейн се чудеше дали момчето беше пробвало някоя от жените там и след като реши с усмивка, че трябва да го е сторило, продължи да чете. Инвестициите му в концесията, наречена Комсток, в Невада, изглеждаха отлични. Имаше сведения за откриването на обширна сребърна жила, която щеше да се разработва сега. И после, в самия край на писмото, само едно бегло споменаване за сеньорита Мария Хуанита и т.н., красавица, в чиито вени течеше чиста кастилианска кръв, чиито баща сега бе обеднял, но навремето бе притежавал хиляди хектари земя в Калифорния. Тревис беше на път да се влюби отново.
Надяваше се, че чернооката сеньорита щеше да се окаже по-отзивчива от Сабрина. А също така, размишляваше Дейн, ако Тревис хлътне здраво по момичето, той може би нямаше да желае да се върне вкъщи и да погуби живота си, умирайки за една загубена кауза.
Дейн продължи да върви надолу по моравата, стъпвайки във високата до глезените трева, все още зелена като през лятото. Не писмото бе причина за неговата нервност. В него се съдържаха само добри новини, макар че, призна си той, то предизвика видения във въображението му, видения на местността, на неговата местност — златното слънце, което грееше над равнината Сакраменто, утринната мъгла, която се стелеше над Сан Франциско. Но имаше и нещо повече от това — нещо, което той не можеше да разбере напълно, освен че Сабрина му липсваше по-силно отвсякога и той изпитваше някакво смътно, тревожно предчувствие за нея. „Полудяваш“, смъмри се той. Тя беше добре — в безопасност и за нея се грижеха добре в Санта Фе. Той въздъхна още веднъж и се обърна на запад, за да погледне синьо-белия хоризонт с удивените си очи. „Имаш ли нужда от мен, Бри? Вярно ли е това, което чувствам?“ Но никой не му отговори. Той остана още един миг, после сви рамене, обърна се и тръгна към къщата.
Глава 12
Бяха вървели може би с километри по тесни пътеки, лъкатушещи през високи борови гори и ронливи скали. Бяха преминали над малки, почти пресъхнали потоци и бяха пресекли дългата прерия, осеяна с шубраци и мескит. Накрая бяха спрели в една малка планинска долчинка и Сабрина се беше отпуснала изтощена на тревата, твърде изморена дори да изпита ужас.
Апахите я бяха изолирали напълно и тя благодареше на Бога за това. Смяташе, че те се интересуваха повече от Клейтън, Бригс и Сампсън, отколкото от нея. Може би считаха жените за по-малка заплаха. Каквато и да беше причината, тя беше радостна от това — или поне засега се чувстваше така. Когато слънцето се скри зад планинските върхове, апахите запалиха огън, а когато огънят се разгоря, те започнаха да стъкмяват втори. Тогава Клейтън започна да крещи, докато един от индианците отиде при него и го ритна по лицето. След това той започна да хленчи и Сабрина реши, че бе загубил разсъдъка си. В известен смисъл тя беше благодарна за това. Той беше противен, зъл човек, но сега, когато наближаваше краят на всичко това, тя откри, че не може да изпита удоволствие от страданието му. Просто искаше всичко да свърши възможно най-бързо и безболезнено.
— Сабрина?
Тя извърна главата си към него, слисана да чуе името си.
— Да?
Една жалостива усмивка се появи на устните му.
— Бях добър съпруг, нали, Сабрина? Поговори с индианците. Кажи им да ме пуснат да си вървя.
Сабрина го погледна внимателно за миг, после поклати глава.
— Не мога, Клейтън. Съжалявам.
— Да, ти можеш! Знам, че можеш! Ти ми разказваше толкова много неща за тях — как си живяла с тях, как си яла…
Тя се намръщи, после кимна с глава. Да, разбира се. Той имаше предвид чейените. Или може би в умопомрачението си…
— Съжалявам, Клейтън, наистина съжалявам. Но това бяха чейените, с които аз и Дейн живяхме. А тези са апахи. Не мисля, че двете племена…
— Накарай ги да ме пуснат! — гласът на Клейтън беше писклив, малките му очички гледаха отчаяно и той сгърчи тялото си, също като някоя противна змия. — Можеш, но не искаш да го направиш! Знам го! Ти ме лъжеш! — той се спря, за да си поеме въздух, а лицето му доби лукаво изражение. — О, разбирам. Не искаш да го направиш, защото тръгнахме след теб, за да те убием. — Клейтън извърна главата си и се усмихна на момичето, а тя потрепери, вече разбрала със сигурност, че той се беше побъркал. — Аз не исках да те убия, Сабрина. Гарвис и… и Бригс. Бригс ме накара да го направя. Аз не исках да ти причиня зло.