Сабрина успя да кимне с глава, въпреки че по тялото й полазиха тръпки.
— Добре, Клейтън — промърмори тя с досада. — Ще говоря с индианците за теб — да те пуснат да си вървиш.
Това, изглежда, го задоволи и той млъкна, но след малко започна да си тананика някаква песен. Сабрина нямаше повече сили да погледне към него. Това беше по-лошо от смъртта, реши тя. Да вижда как пред очите й един човек деградира. Моля ти се, Боже, нека всичко свърши по-скоро!
Но часовете минаваха, луната светеше високо на небето, а мъките им едва сега започваха. Клейтън я беше погледнал, за да й благодари жалостиво, както благодареше и на индианците, когато накрая те тръгнаха към него. После, вместо да го развържат, те го понесоха към огъня, като най-напред провесиха главата му над нажежената червена жарава. Косата му започна да гори почти мигновено и отвратителният мирис на пърлено се разнесе от леко подухващият бриз. Сабрина усети, че започва да й се гади, но не мръдна от мястото, където лежеше. А Клейтън беше започнал да крещи отново, този път на нея, наричайки я с неприлични, противни имена, защото тя не беше накарала индианците да го пуснат, както му беше обещала. После лицето му започна да се покрива с мехури от горещината, а езикът му се изду от кръвта, която нахлуваше в главата му, и думите му станаха неразбираеми, единични, ужасни, задъхани животински писъци.
Сампсън беше следващият. Той вдигаше по-малко шум от Клейтън. Плака и умолява горещо и апахите, които го държаха, му се подиграваха малко по-малко, отколкото се бяха подигравали на Клейтън. Бригс се беше държал като бабаит и, изглежда, не разбра, когато апахите решиха да не го пекат жив, а вместо това го сложиха да легне и вързаха ръцете и краката му с каиши, направени от сурова кожа, за колчета, забити в земята. Той бе мълчал няколко минути, а после бе започнал да се смее, мислейки, че някак си беше избягнал горчивата участ на другарите си. Само Сабрина потрепери и сви раменете си, като се извърна настрана, за да не го гледа. Тя си спомняше много добре от пребиваването си в селището на чейените как суровата кожа се свива, когато се остави на слънце. Бригс щеше да се бори с дни със смъртта, бавно и сигурно, разкъсван на части, когато суровите кожени каиши започнеха да съхнат и да разпъват крайниците му. Той имаше по-лоша съдба от тази на Клейтън и Сампсън, тъй като никой от тях двамата нямаше да преживее нощта. Бригс беше ранил двама апахи, единия, от които сериозно, и неговото наказание бе в съответствие със злодеянието му. След това идваше нейният ред.
Но часовете минаваха, а никой не идваше при нея. Сега апахите се бяха събрали около Клейтън, а един от тях бе извадил ножа си и тя си спомни, че бе изминало доста време, откакто бе спряла да чува виковете му. Следователно той беше мъртъв или поне тя се надяваше на това. Той не беше млад човек, като Сампсън. Може би сърцето му не бе издържало. Но тъй като не беше умрял, както подобаваше да умре един мъж, апахите обезобразяваха тялото му, за да бъдат сигурни, че той няма да бъде мъж в отвъдния свят. Като видя ужасната сцена, Сампсън започна да крещи неистово. Той се бореше, като правеше последни, отчаяни, безсмислени опити да се надигне, които завършваха с покъртителни стенания. Сабрина покри лицето си с ръце и се наведе надолу, притискайки гърди до коленете си.
Тогава към нея се запъти вождът на апахите. Лицето му беше намръщено и той крачеше бързо в тъмнината. На крещящия мъж щяха да му трябват още часове, докато умре, размишляваше той, а на другия — още един ден.
Сабрина не каза нищо, когато ръцете на индианеца я сграбчиха за раменете и я повдигнаха от земята. Нямаше смисъл да вика. Тя срещна блестящите очи на апаха с удивително безразличие, като само леко повдигна брадичката си под критичния поглед на черните му очи. Каква беше разликата? — мислеше вцепенена тя. В края на краищата положително щеше да умре. Поне можеше да покаже малко достойнство, доколкото силите й все още позволяваха.
Дали първо нямаше да я изнасили? Да я изнасили, преди да я убие? Да, вероятно щеше да постъпи така. Първо вождът, а след него може би и другите от групата.
Сабрина затвори очи, тъй като вълната на ужас я заля така, че я остави без дъх. Апахът направи една крачка към нея и се спря — мълчалив, чужд и страшен в сенките, които огънят хвърляше в мрака.