Внезапно, всред целия този ужас, в мозъка й отекна мълчалив смях, породен от една нелепа мисъл, която проблесна в съзнанието й. Не беше ли това сделката, която някога тя беше мислила да предложи на Клейтън Лоуъл, ако той убиеше мъжете, които бяха убили Дейн Морган? Добре, апахът беше свършил това, което Клейтън не можа да направи. „Внимавай с кого правиш сделките си, Сабрина,“ присмя се с горчивина на себе си тя.
Заслепяващият ужас я беше напуснал за малко и като отвори очите си, тя срещна погледа на индианеца.
— Господ да ми е на помощ… — прошепна мрачно тя, — но предполагам, че сделката си е сделка, нали?
Апахът продължи да се мръщи, но все още не правеше опит да се приближи до нея. Вместо това той се втренчи още по-съсредоточено в нея. Нещо в изражението на лицето му издаваше някакво вълнение, дори някаква предпазливост, която явно изпитваше към бялата жена. Все още намръщен, той започна да говори на някакъв странен език.
Сабрина сви рамене и поклати глава. В следващия миг тя започна да мисли трескаво дали да направи усилие да общува с това дивашко привидение, или не. Какво можеше да й помогне това? — питаше се унило тя. Какво можеше да й навреди това? — отвърна си тя.
— Онези мъже — тя извърна главата си и посочи с ръка към двата горящи огъня и към Бригс, който лежеше до тях на земята, — те убиха моя съпруг.
Апахът присви очите си, но не каза нищо, взирайки се внимателно в лицето на момичето, като че ли преводът на думите й беше скрит там някъде.
На свой ред Сабрина погледна апаха и едва сега разбра, че той все още стоеше и я гледаше втренчено, без да помръдне и на сантиметър към нея. Кожената му дреха се издигаше и спускаше, следвайки дишането му, но освен това нямаше друго движение от негова страна. Тя повдигна ръката си и докосна грубата дреха на апаха, спомняйки си с болезнена яснота колко много приличаше тя на тази, която беше носил и Дейн. В същия миг тя повдигна очите си към индианеца. По някаква необяснима причина за нея като че ли наистина беше важно да го накара да разбере.
— Онези мъже… — махна отново с ръка тя към тях, после си спомни, макар и със закъснение, езика на знаците, които чейените използваха при общуването си с други племена. Един ден по-скоро на шега Сребърния гълъб я бе научил на няколко „думи“ от този език. Тя направи още един жест към белите мъже, стараейки се да бъде по-изразителен, после посочи към гърлото си и спря, чудейки се какъв можеше да бъде знакът за „съпруг“. Накрая сви рамене, посочи с пръст към гърдите си, имайки предвид „мой“, и после направи знака за „войн“. Апахът изсумтя от изненада и започна да я гледа още по-напрегнато. Не е чудно, помисли си той. Не е чудно, че тази бяла жена се държи толкова добре. Тя принадлежеше на някой войн от друго племе, който се беше отнасял добре към нея. Тези бели мъже от някое неприятелско племе се бяха държали зле с нея, така че тя не скърбеше за тяхното залавяне и за смъртта им. Той кимна веднъж с глава, разглеждайки внимателно бледото й лице в тъмнината. После със знаци той й зададе въпроса, който го интересуваше още от началото, когато я беше видял да използва своята тайнствена сила, за да повика свещения бял лос, който изскочи, за да я защити от неприятелите й. Като изпитваше едновременно страх и благоговение, той реши, че в края на краищата вече знаеше отговора. Не можеше да има друго обяснение, освен могъщата магическа сила, която тази жена притежаваше, и на която той беше станал свидетел тук, на склона в планината.
Сабрина стоеше неподвижна, объркана и бледа. Не можеше да следва бързата последователност на знаците, кои го апахът използваше. Тя безпомощно сви рамене, неспособна да му отговори.
Апахът все още стоеше и чакаше. Накрая, след като почака известно време, той направи един-единствен жест. Тъй като тя не му отговори, той го повтори още веднъж.
Какво искаше да й каже той с този знак? Сабрина се опитваше да извади една последна, ясна мисъл от своето изплашено и уморено съзнание. Беше виждала този знак, показван й от Сребърния гълъб, но сега не можеше да си спомни какво точно означаваше той.
— Вожд? — попита несигурно тя.
Не, не беше вожд. Нещо подобно на вожд. Нещо, което показваше, че войнът има изключително висок ранг сред останалите в племето. Тя помисли още малко, после направи знак „да“ на апаха, тъй като Дейн беше високо уважаван и почитан сред чейените. Това беше истината.
Черните очи на апаха се разшириха леко при нейния положителен отговор. Някакво вълнение за миг заплаши, че ще разчупи маската на пълно спокойствие и самообладание, която беше научен да носи от раждането си, и опасявайки се от това, той отмести погледа си от жената и пое дълбоко въздух, за да се успокои. „Да“, беше казала тя. Шаман — човек, който цери болните, наполовин боец, наполовин магьосник, знаещ много магии. Разбира се. Тези бели мъже го бяха убили, а после бяха заплашили и жена му. Също толкова могъщ в смъртта, както и в живота, духът на шамана бе взел образа на белия лос, за да я защити. Апахът беше отраснал с истории за такива мистериозни случки, но в действителност никога в живота си не беше ставал свидетел на такова чудо.